Говори ми тихо …
Една наистина много специална песен от един доволно специален филм:
Насладете се:
И напук на всичко Facebook все пак събира хората…
Малко взе да ми поомръзва да чета напоследък, че днешното интернет-поколение само виси в интернет пред компютрите и е зарязало (тук можех да употребя и един друг израз, но автоцензурата не ми го позволи) реалния живот. Не знам кое се има предвид под интернет-поколение. Но знам, че ако ми се наложи да изкарам един ден в София (ако съм някъде другаде нещата са леко различни, но не особено) без Интернет и почвам лееееко да полудявам. Сигурно това не е нормално … Но е факт. Сигурно минавам и за графата – „facebook-addicted”. Вероятно губя страшно много време в нета по принцип и във фейсбук (хайде нека го напиша и с кирилица) в частност… Но …
След малко отивам на среща на бившето училище. С някои съученици не сме се виждали от има-няма 11 години. Скромен период, нали?! И ако тази среща въобще стана възможна това е в голяма степен поради фейсбук. И то трудно. С отлагане. Със създаване на „групи” и „събития”, придружени с лични съобщения … Но това беше единственият начин. Опитвали сме и преди това да се посъберем с мейли и телефони – и нещата стигат доникъде – тоя си сменил телефона; оня не си чете мейла; трети не знам си какво. Не че във фейсбук са всичките ми бивши съученици, но все пак днес очакваме една прилично добра група (между другото чакам и самата среща с нетърпение).
Та това е – може времето, загубено в интернет, да лишава хората от живия контакт, от реалното общуване … но понякога единствено интернет (по-конкретно социалните мрежи) могат да осигурят този жив контакт. Да, вярно е, че се изкушаваме вместо да се видим да се чуем, вместо да се чуем да си драснем смс или мейл или скайп (о, да, за малко да забравя този култов елемент в живота на моето и последващото поколение). Всичко това е вярно… Вярно е, че виртуализираме комуникацията … и че (както казва Ицо) „виртуализацията на комуникацията води до нейната абсурдизация”. Но вярно е също така, че понякога (като днешния случай) виртуализацията на комуникацията е единствения начин за нейната реализация „на живо” … А като се замисля това само по себе си е абсурдизация…
Та от нас зависи … Дали, жертвайки „живия контакт”, поне веднъж на няколко месеца ще си го осигурим или напротив ще станем пленници на комуникациите. Комуникациите са направени да сближават и сбират хората. Но веднага може да се противопостави аргументът, че, улеснявайки обмена на информация, какво се получава – безличен начин на този обмен … да, така е… Но „безличен, безличен … колко да е безличен” – ако този безличен обмен на информация ми помага да се видя „лично” с хора, с които не съм се виждал от 11 години, аз съм ЗА …
Представи си …
Не знам откъде се сетих за тази стара и бих казал култова песен, но безспорно тя навява разнообразни чувства. И най-малкото ме кара да се замисля. За много и несвързани неща… Кара ме да си представям, да си мечтая за това какъв би могъл да е живота – моят, а също и нашият. И то не само за глобен мир и разни такива имагинерни (неслучайно използвам тази дума) неща… Също така за някои лични, много обикновени, ежедневни работи…
Представям си как не се налага да върша неща, които знам, че ще ме побъркат; представям си всяка сутрин спокойно вкусно кафе и чаша хубаво вино вечер; представям си как хората не се мразят помежду си и си помагат вместо да си подливат кал; представям си, че имам достатъчно време да си играя с котката си и да прекарвам с любимия човек; представям си, че я няма световната икономическа, финансовакултурна, морална и каква ли не криза; представям си, че хората се разбират, говорейки на един и същи език …. И така нататък … и така нататък…
(звучи все едно съм се побъркал)… както и да е…
И все повече си мисля, че, за да се случи така, че животът да е хубав, трябва на първо място ДА СИ ГО ПРЕДСТАВим …
Тоше Проески – In memoriam
Две години без Тоше Проески – Почивай в мир!
За едно печено пиленце
Хубаво е човек да си похапне добре… Особено след тежка седмица, лошо време и недоспиване предната вечер. Не е речено да е печено пиленце, обаче то определено има ефект. А когато добавим чаша тъмна бира (в дъжда това сякаш е по-добре от бялото вино, макар и то да не е за отказване), нещата вече наистина придобиват друг оттенък… Бих казал, че даже стават секси… Като хапне човек, като пийне (с мярка – другото пиене е тема на друг разговор 
) и сякаш проблемите стават по-малко, по-незначителни, остават на заден план. И животът наистина изглежда хубав… Или пък може би животът е хубав и без това, но сивото смачкано ежедневие, се опитва да скрие от нас този прост факт… Един Господ знае дали кулинарните глезотийки създават илюзията, че всичко е ок или напротив – помагат да се отърсим от заблудата, че нещата за кофти. Но факт е, че кулинарните глезотийки помагат …
Разбира се има и още нещо, което наистина прави живота прекрасен …
Ако искаш да си легнеш с мен …
Публикувам и тук статийката, която написах за „Аз чета“
Ако искаш да си легнеш с мен … прочети тази книга
Става дума за книгата на Антъни Капелла “The food of love” (на български издадена като “Ако искаш да си легнеш с мен … сготви ми”). Избирайки да започна да я чета, имах усещането, че ще ми хареса. И не останах излъган.
Един от основните мотиви в книгата е този за традиционното, поднесено по нов начин – така, че да не звучи като история, а да остане актуално и постоянно обновяващо се, но все пак запазвайки оригиналността си. Такива са рецептите, които готви един от главните герои в книгата. Такава е и самата история. Четейки, няма как да не се сетим за мотиви от Сирено дьо Бержерак, но звучащи доволно съвременно. В този ред на мисли, сюжетът определено не е нещо особено оригинално. Но пък за сметка на това е поднесен по съвременен и забавен начин. Комедията от грешки, която се разиграва, няма как да ни изненада. Но пък държи в напрежение. Въпросът всъщност не е толкова какво ще се случи, а как? И как мотивът за храната ще бъде вплетен в поредната сцена и ще доведе историята до предизвестената развръзка (която си е същинска deus ex machina)? А храната е определено червената нишка за целия сюжет. Не съм пробвал описаните рецепти, а те определено са много, но самото описание на ястията е така поднесено, че не е трудно човек да помечтае за вкуса. Каквото и да се каже за тази книга, едно е сигурно – след нея никога вече няма да имате същото отношение към «манджите» и особенно към италианските.
В книгата не липсва и еротика. Дори на моменти е малко пресолена с тази подправка. Не че е много, даже напротив – съвсем на място е, но на мен специално ми се стори като привнесен вкус от друго ядене – с добър резултат, но все пак чужд. А може би точно в това се крие оригиналността на рецептата.
Като цяло рецептата е проста – с изчистен и лек вкус, който не изисква специална подготовка. Но който остава и след като приключим яденето. Количествата са точно толкова, че да се наситим … но да искаме още – обаче за следващата вечеря.
Имате поща
9-и октомври е световен ден на пощите. Което е повод за малко мисли относно добрите стари писма в плик; за добрите стари пощенски картички. Пощенските картички всъщност все още се използват – и добре, че са те и сметките за парно, ток, вода, телефон и т.н., защото иначе традиционната поща съвсем щеше да е мъртва. Изместена от електронната. А трябва ли да съжалавяме, ако това се случи? Само носталгия ли е съжалението за отминаващите времена на жълтите (а някъде червени) пощенски кутии?? …
Факт е, че електронната поща е по-бърза, по-екологична, с други функционални възможности. С нея успешно може да се изпрати текст, успешно може да се изпрати и картичка. Но не и подпис, не и нещо, което знаеш, че е държал в ръката си изпращачът. Нека кажем няколко думи повече за картичките – по празници понякога пращаме много, ама наистина много поздравления, на близки и недотам близки, на приятели или просто познати. И е факт, че част от тези картички пишем само, защото така трябва. В случая електронната поща е напълно достатъчна. И се пести хартия … и дървета. Когато обаче картичката е за някой повече или по-малко специален нещата за различни. Тогава и хеляда мейла не могат да заменят пощенския плик … по същия начин както хиляда картички не могат да заменят личното общуване „на живо“ …
Споменах сметките – които са с най-голям дял от писмата в пощенската кутия (защото определено не си струва да броя безобразния „спам“ от листовки). Обаче и там нещата напоследът се раздвижват не в полза на пощата. Все повече предприятия се ориентират към електронни фактури, текат и масови кампании в тази посока…
Та… Обречена ли е пощата, каквата са я познавали нашите родители? И ако е така, това лошо ли е? Лично аз мисля, че тя ще продължи да съществува. Защото има своето място – когато държим на личния контакт, когато важен е личният подпис или хартиеният оригинал на даден документ, когато ползваме куриерски услуги, за да пращаме вещи (например добрата стара лютеница на баба). А за нещата, за които мейлите биха свършили същата или по-добра работа, няма защо да се съжалява. Всяко нещо си има мястото и времето… и мястото във времето.
I’ve got mail!
