Много злато и пари в този свят да имам … младостта ми няма да се върне. На събор в Оборище

Вашият коментар

Великден. Около 8,40 вечерта. Еден ден преди Гергьовден. Село Оборище. Връщаме се по пътя от Панагюрище към София. На средата на централната улица (точно откъдето минава междуградския път) е сложен подвижен знак, че влизането е забранено. До него напреко е паркирана кола, която сигурно е полицейска, но това не е много ясно. За да минем, трябва да заобиколим. От другия край на централната улица положението е същото – там обаче полицейската кола има буркан и се разпознава. Заграден е всъщност участъкът около селския мегдан/читалище. Читалището е първоначално изградено през 19-и век. Пред него са извадени плакати (тип билборд), свързани с априлското въстание, а на площада пред читалището се играе хоро. Играят го доста интересна група хора – доста пияни вече дядовци, натокани и нацъкани девойки с тесни дънки и блузки. В началото хорото се води и от младеж с тесни дънки и блузка, очевидно не живее в селото, а се е върнал за събора. На мегдана се продават студени (но ужасно вкусни) кебапчета, картофки и бира. Пие се доста бира. Хората са насядали както на десетината маси от едната страна на мегдана, така и на на „трибуните“, точно срещу него. Оркестърът е типичен провинциален „оркестър без име“, а певицата, докато пее, леко пристъпва от крак на крак, загатвайки че танцува.

В един момент микрофона взима възрастен човек, явно известен на всички (сигурно е или кметът или кандидатът на опозицията). Изпява три песни (в това число и „Бащината къща“) с такова чувство и патос, че половината народ му се смее. Накрая казва, че животът не винаги върви гладко, както човек иска. И пожелава на всички да живеят така, че като умрат и гробарят да плаче.

Започна обаче да става късно. И трябваше да си продължим пътя за София.

Слизане на Исус в Ада

Вашият коментар

… и шепа прах

2 Коментари

Много, различни и несвързани (или може би странно свързани) причини провокираха този постинг. Заглавието и донякъде съдържанието му идва от един от най-стойностните филми, който съм гледам напоследък, а именно „Little Ashes” и мислите, впечатленията и т.н., които той породи в тъмнорусата ми глава.  Част от (раз)съжданията пък са породени от разни пролетно-празнични предстоящи събития като пролетното ръвноденствие, първа пролет, Цветница и Благовещение (през два дена), съвпадането на двата Великдена. Сигурно и така чаканото затопляне на времето си казва своето. Така че, сигурно и постингът ще да е разхвърлян, безмислен, несвързан, налудничав … А ако линковете към него идват малко вповече – сори, кака, това е положението…

Та така – постоянно си говорим за християнски ценности, превъзнасяме „най-големия” (и това се казва и за Коледа и за Великден) християнски празник, но какво следва от това? И къде се намира съвременната църква – без значение дали католическа или православна? По-далеч ли е стигнала от 25-а година на миналия век например? Ами не е! Православната църква сякаш нарочно търси начин как да бъде мксимално далеч от хората, докато католическата мине не мине време и се тресе от грозни скандали. И ако Великден съвпада за двете църкви веднъж на няколко години, то това което ги води ежедневно към единение е тяхната отчайваща неактуалност. Иначе е красиво . Наскоро бях в Роженския манастир и усещането е уникално – и в манастира и около него. А като си помисли човек, че е ЗАБРАНЕНО снимането в двора и направо ми иде да завия от яд …  Поне е ясно, че красотата, която я има,  ще остане… а забраната е … шепа прах.

Говирим си и за пролетта, за отваряне на душите и сърцата към новото, пречистеното, възроденото, възкресеното и т.н. И наистина пролетното настроение го има. Аз поне го усещам. Но… всички наред с това тичаме да градим кариери, да бъдем призанти, да спечелим повече и повече пари. И разбира се стандарт на живот. То не че е големият стандарт  да прекарваш дванадесет часа дневно на работа и полуразмазан да се прибираш вечер и да заспиваш директно (или след две големи) … но нали трябва да „се развиваме”. А всичко, което трупаме, е всъщност … шепа прах. Освен красивите спомени и прекрасните мигове. Мисля си, че успявам да отделя време и за тях. Притеснявам се, че то е все по-малко.

Малко, малко, колко да е малко, както беше популярно преди няколко месеца (аз пък още си го харесвам и използвам този израз). Когато го има „магическото докосване” и един миг може да е достатъчен. А има ли го магическото докосване? Аз за себе си знам отговора. За другите … за другите нямам си и идея.

И пак няколко приказки за обществото, за нашето мило родно общество (не нашата мила родна страна). Обществото ни било модерно, гражданско, активно… ей ся… Кратък поглед върху виртуалното пространство показва що за расизъм, ксенофобия, нетърпимост, агресия и т.н. се рее свободно. И даже се посреща с възторг. С възторг се посреща и нечие откровено мутренско поведение. Или пък откровено нагло. Или пък откровено некадърно. Толкова писания се изписаха в интернет-пространството (и аз не останах по-далеч в интерес на истината) в защита на едната, другата, пък дори и третата страна в един безумен сапунен сериал за стенограми, записи, отстранявания, че чак не знам толкова ли няма „Перла” и „Листопад”, та хората се занимават с глупости. А само след няколко години свършеното от главните герои в този театър няма да струва повече от шепа пясък.

Май още мисли ми се въртят в главата, но май са и много несвързани. Пък и, ако се разпростра още ,знам, че няма да има абсолютно никакви шансове някой дори да зачете този постинг. Не че така някой ще се скъса да го чете, но все пак нека не злоупотребявам.

… и шепа прах