Дланите човешки

ПРИКАЗКА ЗА ТАЙНАТА ВРАТА

Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
… Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата…
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.

 

Дамян Дамянов

 

Advertisements

Да беше камък

Сърце


Да беше камък, щеше да се пръснеш –

веднъж ли те скова вихрушка зла!

Да беше феникс, щеше да възкръснеш,

от любовта направило крила!


Да бе дърво, жарта на твойта обич

би паднала над тебе като гръм!

Мъртвец да бе, би станало от гроба

и викнало би: „Не! Мъртвец не съм!“ …


… Но ти търпиш, защото си сърце…

Д. Дамянов

Ръка за прошка

Подавам ти я. Ето на – прости!

Протягам ти я за да се покая

за нещо, за което знаеш ти,

но за което аз, уви, не зная.

Виновен съм. За всичко в този свят

единият все в нещо съгрешил е,

единият – все в нещо виноват.

И този тук един съм аз. Прости ми.

Ти не прощаваш. Гордост. И тъга.

Вместо с любов, с ирония ме плискаш.

И моята протегната ръка

със празното пространство се здрависва.

Добре тогаз. Ще си я прибера.

Ще си я взема, щом не ти е нужна.

Но тази длан, била с теб и добра,

но тази длан, била с теб и нечужда,

един път непоета ли умре,

несрещната един път ли остане,

знай, няма вече никога да спре

и да понечи твоята да хване.

Отблъснеш ли я днес, то утре как

ще хвърлиш мост помежду теб и мене?

Не, не поемай моята ръка,

но да не стане някога така,

че да я търсиш в цялата вселена…

Д. Дамянов

Среща

С тебе ни събра случайността,

А можеше нима да се разминем ?

От пътища кръстосан е света

и всеки път е дълъг със години.

Ти щеше да останеш непознат,

аз нямаше да знам, че съществуваш,

аз нямаше да чувствам топлината

на устните, които ме целуваха.

Аз нямаше да стискам твойте длани

да пия от очите ти успокоени.

О, това не можеше да стане

виновникът е нашето рождение.

С тебе ни събра случайността

един на друг сме били просто нужни

и сме се търсили, събра ни любовта,

защото не можеше да бъдем чужди.

Д. Дамянов