Под трицветните вълни на собственото безсилие

Вашият коментар

Не искам да омаловажавам гордостта и патриотичния патос (обикновено изразяван със статус във Фейсбук или с простряно с щипки на простора българско знаме), на които сме свидетели днес. Нищо негативно не искам да кажа и относно самия празник – напротив, Независимостта е наистина много хубав момент в историята на всяка държава…

Обаче …

Ако всеки един друг ден през годината, различен от 22-и септември, попитаме голяма част от тези, които днес са най-активни като „патриоти” какво се е случило на тази дата, силно се съмнявам, че повечето от тях ще могат да отговорят вярно. Факт е, че Независимостта и Съединението масово се бъркат – и като дати и като участници и като последици…

А какво всъщност се крие зад това да повтаряме до втръсване, че „сме горди, че сме българи”, че „да живее България”, че „стига да повярваме в собствените си сили, можем да постигнем всичко”, че „винаги сме прецаквани от Великите сили” и т.н. и т.н. … и т.н.? За съжаление, в повечето случаи, че крие лична неудовлетвореност, липса на реализация, недоволство от собствените си живот и развитие (разбира се, обусловени в голяма степен от условията на живот в България). И като няма какво да ни прави наистина щастливи и усмихнати, се хващаме като удавник за сламка за „националния идеал”. А какав е той Господ дори не знае… Може би е „България на три морета”. Но не ми става ясно как точно ще помогне това за развитието, за просперитета, за щастието и най-вече за усмивката на всеки един от настоящите и бъдещите българи. Като съм бил тук-там по Европа и ми прави впечатление, че хората по улиците са някак по-светли, по-цветни, сякаш дишат по-свободно … и това без да им се налага да търсят поводи 1300 или 103 години назад, за да са горди с нещо … Хората са усмихнати и весели, когато живеят добре, когато знаят защо и за какво работят, когато могат да се забавляват без да трябва да псуват/одумват „звездите” или правителството … А не когато дотолкова им се е вкиснясал живота, че търсят нужда от „национална гордост”…

Зад „националната гордост” нерядко се крият и неофашискти, неонацистки, крайно десни, крайно нетолерантни и прочее нео-човеконенавистни идеи. Зад „националната гордост” често се крие горенето на молитвени килимчета, хвърляне на бомби „Молотов” по минаващи групи хора и да не изброявам нататък … И всичко това под слогана (нарочно ползвам чуждица) „горди сме, че сме българи” или „Да си върнем България”.

Не успявам обаче да разбера на какво отгоре смятаме, че сме нещо повече от която и да е друга нация, етнос, народ. Няма на какво отгоре да смятаме, че сме и нещо по-малко. Не успявам да разбера какъв е този зор в 21-и век, във време на отваряне на границите (реалните, както и това което се случва през глобалната мрежа) да се делят хората … по национални или етнически принципи … Все ми се струва, че хората биха могли да бъдат добри или лоши, усмихнати или намръщени, честни или нечестни … но какво значение има, за Бога, от каква националност са… За мен – никакво!!!

И последна бележка по повод националното самочувствие във връзка с Независимостта. Мерси, но не, какзвам аз на такава Не-зависимост, при която полицията отваря вратата по-рязко за да размаже главата на някого в собствения му апартамент; при която прокурор казва „на колене като абсолютен престъпник” преди съд и присъда и после получава награда за „принос за развитието на правовата държава”; при която решенията се вземат еднолично и „на инат, ако Го дразним”; при която „независимият” народ е като премиерските кучета и трябва да бъде държан на къса каишка …

Та, Честита Ви Независимост…

Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба

3 Коментари

Честит Ден на Независимостта вчера. Много хубав празник, без съмнение. Но не за него е този постинг.

До преди немного време пак празнувахме през втората половина на септември. И то не „първа есен”. Празникът навремето беше 23-и септември. Сега покрай Независимостта един ден по-рано, покрай новата политическа и идеологическа ситуация в страната, тази дата е позабравена. Освен от крайно-леви (да не кажа екстремистки) групировки.

Но тази дата я има. Няма да навлизам и в подробности, а още по-малко в оценки за „Септемврийското въстание”. Това, което обаче за мен е важно е ДА ПОМНИМ. Независимо дали с добро, с лошо, дали със смесени чувства, важното е да знаем какво, защо, как, от кого, под чие давление, с какви идеи, с кави последици се е случило.

А да не забравяме и отраженията на септемврийските събития в изкуствато. И ако по политически и идеологически причини „Септември” бъде пратено само по рафтовете на старите библиотеки, това би било … (най-малко „глупаво”).

Разбира се, далеч съм от идеята да реабилитирам натрапването на септември с имена като „Септемврийско знаме” (не знам дали мнозинството фенове на един от двата футболни гранда в България си спомнят, че отборът им се казваше и така), организация „Септемврийче” и т.н.

И в контекста на горното – никога няма да съм „за” демонтирането на паметник на чужда окупаторска армия в центъра на София.

Събитията са се случили …

Паметниците (каменни, литературни, музикални) са създадени …

Нито ще изтрием събитията с изтриването на паметниците, нито  трябва да трием събития от паметта.

П.С. – Земята ще бъде Рай – ще бъде! (това последното без грам политическа украска)…