Източно–Западни размисли, разкази и комплекси

Темата е провокирана от разказа „На изток от Запада”. Признавам си, че съм доста раздвоен от него. Както и от масовите реакции (двупосочни) по повод него. За литературните му качества не мога да съм особено компетентен, но на мен ми хареса … Обаче въпросът е: „Защо точно този разказ стана толкова нашумял и успешен – тук и на Запад?”. И докога ще ни преследват комплекси от миналото (ако то изобщо е минало)? Малко ме вълнува в момента за комплексите на американците за интервенциите им където по света им хрумне – Виетнам, Косово, Ирак и къде ли не. Въобще не смятам в тая статия да коментирам и самите тези интервенции. Въпросът е за комплексите (за нашите, а не за американските – американските само дават допълнителен щрих към чувствителността на Запада към този разказ).

2012 сме. Почти 25 години след края на „комунистическите” времена. И още явно темата е болезнена… Не знам каква част, но е огромна, от ранните постсоц и от късните соц филми третират болезнено една и съща тема – стремежа да се избяга на Запад, стремежа към „Свобода”, стремежа към …. И българинът е чувствителен – било защото е избягал, било защото не е избягал, било защото е искал да направи нещо, било защото не е искал, било защото се е възползвал от „онова време”, било защото не се е възролзвал от него. Чувствителен и комплексиран. Българинът е чувствителен и комплексиран и от ранните и не дотам ранните постсоц години.

Но … минаха близо 25 години. Странно ми е как и защо част от най-нашумелите български нови филми, а сега очевидно и нова българска литература отново рови натам.  Да, дънки се купуваха от Турция и Сърбия, да, нямаше нескафе, да нямаше много неща. Не смятам да коментирам какво е имало и какво е нямало – не смятам сега нито да осъждам, нито да оправдавам „онова време” или хората, които са живели в него. Но въпросът ми е за хората между да кажем 30-40 и 60, че и по-възрастните. Носталгията е едно на ръка. Но комплексите ги има. И явно ще продължи да ги има. Наистина започвам да си мисля, че трябва да минат 40 години, та да се загуби споменът от онова време и да се гледа напред, да се живее с и за настоящето и бъдещето, а не с и за миналото. Ама то не знам и откога трябва да се броят тези 40 години. Защото комплексите са не само за „онова време”. Напоследък се развиват и доста комплекси за 90-те и за „неуспешния преход” … Но това е друга тема и „друго време”.

Мисълта ми е кому е нужно да продължаваме да циклим за времената на соц-а. Те са били и това не може да се промени – добри или лоши, това са близо 50 години българска история, близо 50 години животът в България е бил такъв. И на второ място тези времена са именно „били”. А не „са”. И това също не може да се промени. И няма да се върнат. Защо тогава трябва да циклим на тях?

Или пък може би комплексът е друг… Може би комплексът е, че България винаги (не само тогава) е и ще бъде на Изток от Запада. Комплексът може би е, че малоценнически винаги се съизмерваме с някого. С някой, който винаги живее по-добре от нас, получава повече пари от нас, има повече и по-хубави стоки от нас, смятаме, че има повече свобода от нас. Литататурата и киното нямат вина, че този комплекс съществува. Друга тема е дали имат вина той да се поддържа. Но при всички положения бенефитват (малка провокация с тази брутална чуждица) от него. Необходимо ли е??

И още една малка бележка – как някой роден през ’84 може да знае, че (и дали) през 70-те маратонки, които са с два номера по-малки и стискат, са се усещали като по мярка, само защото са западни? Тези „усещания” някак не е редно да са преразказ …

А иначе разказът ми хареса …

Advertisements

1.2.45

Когато държавата почне масово да убива … „в името на народа“… Тогава става страшно… Когато това става без съд и присъда … Тогава става страшно … А когато с това се затрие тогавашният елит на нацията … в името на народа … тогава …

 

It’s just a reminder