Къде ми са детските книжки?

Вашият коментар

Преди има-няма 208 години се е родил Ханс Кристиян Андерсен…

От преди има-няма 46 години 2 април е и празник на детската книжка…

А къде ми са детските книжки?

Източно–Западни размисли, разкази и комплекси

Вашият коментар

Темата е провокирана от разказа „На изток от Запада”. Признавам си, че съм доста раздвоен от него. Както и от масовите реакции (двупосочни) по повод него. За литературните му качества не мога да съм особено компетентен, но на мен ми хареса … Обаче въпросът е: „Защо точно този разказ стана толкова нашумял и успешен – тук и на Запад?”. И докога ще ни преследват комплекси от миналото (ако то изобщо е минало)? Малко ме вълнува в момента за комплексите на американците за интервенциите им където по света им хрумне – Виетнам, Косово, Ирак и къде ли не. Въобще не смятам в тая статия да коментирам и самите тези интервенции. Въпросът е за комплексите (за нашите, а не за американските – американските само дават допълнителен щрих към чувствителността на Запада към този разказ).

2012 сме. Почти 25 години след края на „комунистическите” времена. И още явно темата е болезнена… Не знам каква част, но е огромна, от ранните постсоц и от късните соц филми третират болезнено една и съща тема – стремежа да се избяга на Запад, стремежа към „Свобода”, стремежа към …. И българинът е чувствителен – било защото е избягал, било защото не е избягал, било защото е искал да направи нещо, било защото не е искал, било защото се е възползвал от „онова време”, било защото не се е възролзвал от него. Чувствителен и комплексиран. Българинът е чувствителен и комплексиран и от ранните и не дотам ранните постсоц години.

Но … минаха близо 25 години. Странно ми е как и защо част от най-нашумелите български нови филми, а сега очевидно и нова българска литература отново рови натам.  Да, дънки се купуваха от Турция и Сърбия, да, нямаше нескафе, да нямаше много неща. Не смятам да коментирам какво е имало и какво е нямало – не смятам сега нито да осъждам, нито да оправдавам „онова време” или хората, които са живели в него. Но въпросът ми е за хората между да кажем 30-40 и 60, че и по-възрастните. Носталгията е едно на ръка. Но комплексите ги има. И явно ще продължи да ги има. Наистина започвам да си мисля, че трябва да минат 40 години, та да се загуби споменът от онова време и да се гледа напред, да се живее с и за настоящето и бъдещето, а не с и за миналото. Ама то не знам и откога трябва да се броят тези 40 години. Защото комплексите са не само за „онова време”. Напоследък се развиват и доста комплекси за 90-те и за „неуспешния преход” … Но това е друга тема и „друго време”.

Мисълта ми е кому е нужно да продължаваме да циклим за времената на соц-а. Те са били и това не може да се промени – добри или лоши, това са близо 50 години българска история, близо 50 години животът в България е бил такъв. И на второ място тези времена са именно „били”. А не „са”. И това също не може да се промени. И няма да се върнат. Защо тогава трябва да циклим на тях?

Или пък може би комплексът е друг… Може би комплексът е, че България винаги (не само тогава) е и ще бъде на Изток от Запада. Комплексът може би е, че малоценнически винаги се съизмерваме с някого. С някой, който винаги живее по-добре от нас, получава повече пари от нас, има повече и по-хубави стоки от нас, смятаме, че има повече свобода от нас. Литататурата и киното нямат вина, че този комплекс съществува. Друга тема е дали имат вина той да се поддържа. Но при всички положения бенефитват (малка провокация с тази брутална чуждица) от него. Необходимо ли е??

И още една малка бележка – как някой роден през ’84 може да знае, че (и дали) през 70-те маратонки, които са с два номера по-малки и стискат, са се усещали като по мярка, само защото са западни? Тези „усещания” някак не е редно да са преразказ …

А иначе разказът ми хареса …

… Вино … от глухарчета

има 1 коментар

Астрономическото лято е скоро след средата си, но днес беше денят, след този, в който се върнах от море. И времето рязко се развали.

А  после най-неочаквано лятото свърши…

Всъщност дали? Защото лятото може да свърши тогава, когато свърши виното от глухарчета, когато спомените, но тези с вкус на лято изчезнат и магията се загуби. Тогава ще останат само прашясалите и събиращи прах предмети, които само носталгично ще ни връщат в спомените. И тези спомени ще са посипани с прах, неподвижни на лавиците. И само ще се караме на котката, че ги събаря. Няма значение дали това ще е стар билет от Саграда Фамилия в Барселона или чайниче от Истамбул или каквото и да е друго. В него няма да е затворено лятото. И това лято ще бъде минало. Както ще бъде минало всичко в нашия живот, което е оставило единствено материални спомени; всичко, което не се разлива в гърлото  и след това разстила по тялото с пареща топлина на лято и слънце. Но това, което е оставило истински следи, такива които могат буквално да бъдат вкусени и да ни напият, то ще остане. Ще остане дотогава, докато го има вкусът.

След което ще изчезне… Но ще дойде ново лято, нови глухарчета, ново вино. С по-добра или по-лошо реколта. Всяко лято ще има както своите традиционни ритуали (кои също така ни поддържат живи), така и своите Открития и Огкровения. И няма никаква причина да изпиваме първо старото вино, да изхабяваме първо най-отминалия опит. Всеки знае, че най-хубавите бутилки се пият внимателно, те се ползват при специални поводи, най-ценните натрупани неща са най-полезни именно в най-важните моменти. Истинският проблем обаче идва, когато разчитаме само на тях; когато препиваме с най-вкусното вино от глухарчета така че да се напиваме до безсъзнание … и не правим ново. Това освен, че води до тежко пиянство и откъсване от реалността, също така води и до свършване на всичкото вино. Колкото и силно и много да е виното, колкото и богати да са натрупаните опит, умения и качества, те не могат да са безкрайни. И затова в един момент животът без тях става като изпразнен мармаладов буркан, в който дотогава са се блъскали светулки. Това, което доскоро е давало светлина, се превръща в непотребна, мазна и прашна вещ…

Обаче виното може да остане и след нас. Или бутилките със свеж планински въздух, който оправя всяка болест. Въпросът е обаче дали някой ще знае какво има в тези бутилки; дали няма да ги помисли именно за изпразнения от светулки стар буркан (със същия успех би могъл да е и от лютеница, а не от мармалад). Външно биха изглеждали по много подобен начин. Затова е и много важно да се споделя. Овреме. Ако закъснеем със споделянето на спомените и опита, те ще бъдат за другите нищо повече от празно стъкло или от странно на вкус вино (може би даже оцет). И никой никога няма да разбере колко ценни и уникални са всъщност; как са осмислили или са могли да осмислят нашия живот… Той ще приключи – внезапно като първия септемврийски студ и отнесен от залива.

А начинът на споделяне няма значение – дали създавайки поколение, дали разказвайки целия опит на тези, които са готови да слушат, дали помагайки на някого да запази свой уникален талант или пък спасявайки нечий живот. Всеки намира начин да сподели своето вино от глухарчета или своя планински въздух. Може би за останалите вкусът му няма да е същият…

Или пък може би ще е още по приятен – като странен екзотичен сладолед …