… цял от слънце и от кал

Преди около час-два както се вървях, прибирайки се към вкъщи и си мислех „Велики мисли за Нищо Особено“ и както си слушах музика на телефона (да живее мултифункционалността на технологичните джиджавки), ми попадна една доста стара песничка. Или може би изпято стихотворение. Няма значение как ще го наречем… Важното е текстът… А той казва точно толкова, колкото е необходимо. И не се нуждае от коментар:

Нежна песен

Преди милион години
там, във каменния век
съществувал първобитно
пър
вобитният човек.
Всяка сутрин той отивал
за прехраната на лов.
Знаел само да убива
зарад кокала суров.

Чакала го в пещерата
първобитната жена.
Той стоварвал й в краката
умъртвената храна.
Озверели и зъбати
ръфали трупа със стръв
и по бузите космати
стичала се топла кръв.

Но веднъж от небесата
кацнал кораб бял и лек
и пристигнал в пещерата
извънземният човек.
И жената го приела,
а мъжът й бил на лов
и започнала несмела,
неочаквана любов.

Той със извънземни ласки
грубата жена покрил
и светът в различни краски
пагубно се оцветил.
Сливали се в безметежност
устни, длани и гърди.
Той научил я на нежност,
на небе и на звезди.

Да я вземе той поискал
в извънземната страна,
ала не поела риска
първобитната жена.
И със първобитна сила
в тази ненадейна нощ
тя в сърцето му забила
трижди каменния нож.

И защото огладняла
първобитната жена,
мъртвата любов изяла
и не чувствала вина.
А когато се завърнал
нейният мъжкар от лов,
тя ръмжейки го прегърнала,
заразена от любов.

И със яростна прилежност
с устни, длани и гърди
го научила на нежност,
на небе и на звезди.
Тъй омесен е човека
цял от слънце и от кал.
Казват, че от памтивека
Бог така ни е създал.

Трепем се от колко време
все за кокала суров
без онази извънземна
стара нежност и любов.
Озлобели, огладнели
ще я умъртвим съвсем
и тогава, озверели,
може да я изядем.

Недялко Йорданов

1997 г

Advertisements