х. Богдан

Advertisements

г. Оплетня – х. Пършевица – вод. Боров Камик – Враца – Вождове и водопад

Формата на този постинг трябва да е нещо като пътепис със снимки. Да видим дали ще ми се получи 🙂

Та …

Екскурзията беше планирана за един ден. Първи май (ден на труда) и първият ден от „Великденската ваканция“. В прекрасно (леко слънчевко и горещо) време. Планът беше от гара Оплетня да стигнем до хижа Пършевица и оттам да слезем към Лакатник.

Между другото, Централна Гара в София вони. Не знам как посрещаме чужденците на тази гара, но това е положението. Пътническите влакове също представляват една жалка гледка. Всъщност, думата „гледка“ не е много подходяща за тях, защото прозорците са толкова омазани, че на практика през тях нищо не се вижда. Но, както и да е …

Към 9,30 вече бяхме на гара Оплетня – малка изоставена гара, но много добър изходен пункт.

SAM_6119

От гарата след като се пресече реката по шосе доста бързо се стига до село Оплетня. Много приятно село с доста приятни и дружелюбни хора, които се радват на туристите. Направи ми впечатление и, че в селцето, вероятно заради Балкана над него, са вложени европейски пари. Което само по себе си не е лошо, ама малко е тъпо, че до доста места тези пари изобщо не стигат.

20130501_095221

SAM_6130

SAM_6132

В селото има както „пипнат“ лъскав център, така и къщурки, които могат да се определят като подлъчно направени. По баирите минават кози, овце, кучета и разбира се техните стопани. Доста е „автентично“ и ако имахме повече време със сигурност би било интересно да го разгледаме. Всъщност, после се оказа, че време е имало, но кой да знае тогава.

SAM_6137

От селото поехме по равен път към хижата. По него имаше много маточина, както и джоджан. Знаехме, че в даден момент трябва да се отклоним леко вдясно и че там пътя е пообрасъл. Това, че пътеките са неутъпкани и има вероятност да се загубим ни го каза и един човек от селото. Е, загубихме се малко. Когато още бяхме на правия път питахме един овчар и той уж обясни откъде да минем. Да, ама не… Или той не обясни ясно нещата, ли и ние не го разбрахме правилно, но така или иначе се забихме в едни горички, по които имаше „нещо като пътеки“. А може би просто ни е пратил по една по-алтернативна пътека вместо по основния път. Така или иначе гледките, които се откриваха, дори и докато си бяхме позагубени, бяха много хубави.SAM_6147

SAM_6148

20130501_103038

SAM_6158

SAM_6160

Малко се полутахме из яркозелени елфически гори и в крайна сметка решихме, че голяма работа, че сме загубили малко време, по-добре е да се върнем до последната маркировка.

Като се върнахме срещнахме един изключително любезен човек, който ни упъти точно по пътя. Благодарение на него после успяхме почти без отклонения да стигнем до хижата. Вярно е обаче, че малко представите му за време и пространство бяха особени.

SAM_6171

След къщичката на дядото относително лесно и бързо стигнахме до път, който не след дълго ни доведе до изоставен заслон. В интерес на истината още веднъж за кратко за малко да се объркаме. В един момент пътя влиза в приятна прохладна горичка, където пътеката е покрита с доста шума :). Явно объркахме един завой и се наложи вместо по пътя да изкатерим един връх (хълм по-скоро) директно нагоре. А това всъщност беше и най-уморителната (ако изобщо може да се нарече така) част от целия преход. Почти веднага след като изкачихме въпросния връх се озовахме и при заслона.

Разбира се,там беше време за заслужена почивка, както и за по кенче бира. Ако трябва да съм честен, почивката беше по-дълга от заслужената. Неслучайно горе-долу по това време започнаха да се зараждат идеи да останем вечерта в Пършевица.

SAM_6180

SAM_6181

SAM_6191

SAM_6198

SAM_6204

SAM_6210

Почти веднага след заслона се излиза на пътека, от която отдясно и леко назад се откриват едни от най-красивите планински гледки. Планините не са остри или скалисти, а обли и много. Макар да не са големи, усещането е абсолютно като за необятност. Във всичките нюанси на зеленото. Това по-скоро трябва да се види, вместо да се описва.

SAM_6221

SAM_6223

SAM_6224

SAM_6236

SAM_6242

След това се излиза на пътека, която минава точно между няколко „върха“. По нея по равно и дори леко надолу (накрая всъщност доста надолу) се стига до самата хижа Пършевица. Хижата се намира много близо до мандра за сирене (която също е изградена и с европейски пари).

Някъде докато вървяхме по тази пътека се дозароди и пооформи идеята да останем вечерта на хижата. Особено като разбрахме, че пътят до Лакатник ще ни отнеме повече време, отколкото първоначално бяхме предполагали. Оказа се, че ако бяхме тръгнали по посока Враца, щяхме да си се приберем нормално същия ден, но добре, че не го направихме.

Хижата е нещо уникално сама по себе си. Това не е типична планинска хижа, а по-скоро масивна постройка. Където времето определено е спряло около 80-те години на миналия век. Някак символично беше, че точно на 1-ви  май това, което се вижда срещу вратата в „столовата“ са портрети на Тодор Живков и Георги Димитров. Напълно запазени и поддържани. А в предверието се намират дори и такива на Ленин и Сталин.

Целият път откакто влезнахме в Оплетня до хижа Пършевица ни отне не повече от 5 часа като в това време се включва и загубването ни (отнели не по малко от час-час и половина), както и незаслужено дългата почивка. В това качване няма напълно нищо уморително. Само едно две по-стръмни баирчета.

20130501_151528

SAM_6260

SAM_6268

SAM_6263

След задължителните бира и картофени кюфтета се ориентирахме към върховете, които бяхме подсекли, стигайки до хижата. Всъщност пътеката до хижата минава точно между два от тях. Признавам си, че не им знам имената; предполагам някой от тях се води връх Пършевица. Бяхме си наумили да гледаме залеза от тях, което и направихме.

Разбира се, едно е да се качваш свеж, а съвсем друго е след като си си „починал“ и си се размързеливил. На моменти имаше опасност и да ни хване мързела. За около час-два обиколихме върховете. Гледките от тях са убийствени и само може да се съжалява, че фотоапаратите няма как да запечатат това, което се вижда. при повечето от тези върхове се стига до отвес право надолу – откъдето следват скали и гора… И отново необятна вълнообразна зелена гледка. Върховете ги минахме по билото.

SAM_6283

(ето ме впрочем и мен :D)

SAM_6289

SAM_6297

SAM_6310

SAM_6311

SAM_6314

SAM_6319

SAM_6326

Ето тук се настанихме да гледаме залеза (двама души там, където е снимката – оранжевия нос и двама души точно срещу него, най-вдясно)

SAM_6335

20130501_194242

(и калинките гледаха залеза)

WP_002116

20130501_200026

20130501_200702

Връщането до хижата не ни отне почти никакво време. А там ни чакаше нещо, което преди много-много години в една далечна галактика е било зала за игри – джаги и билярд. Опитахме да изиграем по един билярд, но без черна топка и с нещо което е било стик, когато съм бил на две годинки, това е доста трудно. За сметка на това наличната литература беше класика в жанра.

WP_002142WP_002143

Няма нужда да споменавам бирата, уникалното вино и боба.

Интересни бяха и разговорите с жената в хижата. :)))

На следващия ден след бърза закуска и кафе, по съвет на хижарката поехме посока Враца към водопада Боров Камик. В началото беше обикновено асфалтово шосе, а след това горичка надолу. Нищо особено като път до момента, в който стигнахме до реката малко над водопада. Идеално място за лагеруване и палаткуване. Много скоро непременно ще ида там с палатка.

WP_002169

20130502_095635

Водопада от горната му част е едно от най-красивите места, което човек изобщо може да види. Без всякакво съмнение. Камъкът който е точно над водопада открива уникална гледка. Главазомайваща в най-буквалния смисъл. Ако човек някъде може да достигне Нирвана, сигурно едно от възможните места е това. И отново жалкото е, че фотоапаратът не може да улови усещанията.

WP_002184

20130502_101345

водопадът падаше именно под този камък – оттук обаче няма как да се види

А долу също беше фантазия

20130502_102556

20130502_102814

WP_002217

След водопада по изключително стръмна пътека се стига почти до Враца. До Згориград, ако трябва да съм точен. Пътеката е много добре поддържана с изградени стълби и парапети. Определено има няколко „трики“ места, но не и нещо, което да ме може да бъде преминато почти от всеки. Нагоре, разбира се, би била немалко изморителна.

20130502_105049

WP_002221

20130502_111332

WP_002231

В Згориград също имаше спомени от относително недалечното минало

WP_002233WP_002237

Самото село е доста добре поддържано. Колкото и странно да звучи, хубавите къщи правят леко лошо впечатление. Това е защото не прилича на автентично село, ами по-скоро на вилна зона на Враца. Част от къщите на която, направени с доста пари. И с не толкова вкус.

След като минахме Згориград, по канала стигнахме до Вратцата; обядвахме; през Враца до влака и така до София.

Не мога да измисля заключение и затова няма да има такова.

Освен, че гледките бяха невероятни. И че ще има втора серия. Непременно

Надарени от Бога и „насрали пейзажа” (буквално) или „Два дена Мусала”

Няма да описвам пътя от Боровец до Мусала, няма да правя и подробно описание на гледките, които се откриват (особено ако от Леденото езеро се качиш /някак/ до вр. Иречек и оттам към Мусала) – само, който е бил там, знае какво е … и който е било там – ЗНАЕ какво е. Видял го е и му е спряло дъха. Мислех да не описвам и мизерията на хижа Мусала и простотиите на лифтаджиите. Само ще поразсъждавам. Несвързано. За един fu..ing perfect (като цяло) уикенд.

Бог ти е дал най-високата точка на Балканите. По-висока от легендарния Олипм (и никакви опити да се натрупат изкуствено камъни на Митикас няма как да променят това). И това място неслучайно се нарича в превод „Близо до Бога” (или „Домът на Бога” – няма никакво значение лингвистичният спор за произхода на името). Дал ти е всичко наоколо. А ти си сътворил това „нещо”, наречено хижа Мусала … с маси без пейки; с почти затварящи се врати, с полуразрушени или полупостроени постройки… Която хижа е на перфектно място. И използва това – с цените (е, хайде няма нужда 4 лв за една бира и 2 лв за „3 в 1”), с безхаберието… В интерес на истината, спането в хижа Олимп е в същите условия (обща стая с нари – около 15-20 човека в една). Но дотук приключват приликите между двете хижи. А да, и с височината на върховете (т.е. по-това, което природата ни е дал,а ги бием). На хижа Олимп ти е приятно да си прекарваш времето, хижа Мусала те отблъсква. Не само със състоянието на толетната си, което е такова, че хората предпочитат да ходят (независимо по каква нужда) на стената й или в близките храсти, отколкото вътре. Така че, „лайната”, свързани с хижата, са без каквито и да е кавички. За да не стане твърде негативен тонът, няма да коментирам и малоумието да ти предлагат двупосочен билет на една цена и еднопосочен за същата (това са камъни в градината на единствения лифт, с който имаш възможност да се върнеш навреме по дестинацията Боровец-Самоков-София). Леееека злоупотребка.

Да минем на красивата част. Ако изобщо има какво да се каже там. Там е достатъчно да гледаш. И да се катериш/слизаш (ако искаш да качиш три върха последователно, няма как да не редуваш катерене и слизане). И като погледнеш това, което ти се открива пред погледа) да забравиш и умората и страха.

Просто мозъкът явно не е пригоден за толкова усещания, когато усещането за красота, величие и необятност е в такова количество … и с такова качество. А всички, които са се качили по официалния път до Мусала и са се върнали по него, всъщност нищо не са видели от местността. Гледките от Иречек и Малка Мусала наистина не могат нито да се опишат, нито дори да се снимат. Те просто се запечатват. В паметта (не тази на фотоапарата).

А лично за мен имаше и малко носталгия. Но това вече е лично.

… To face the fear but not feel scared

Имам страх от високото. Винаги съм го имал. Завива ми се свят като погледна отвисоко. Знам, че няма да падна, но… А гледката отвисоко е красива – почти винаги. Може би защото рядко се изкушавам да погледна отвисоко в пропаст – истинска, зловеща пропаст. И няма как да ме е страх от нещо, което не правя… Значи имам страх от красивото и хубавото… Глупости. Или може би ме е страх да ми е красиво и хубаво… Още по-големи глупости! Тогава, какво?…

Вчера бях на Мусала – прекрасно място, чудесна гледна, страхотна весочина. Още ме държи настроението оттогава. И усещането. Беше ли ме страх, когато заставах на някой ръб? Да. Завиваше ли ми се свят? Да. Невероятно добре ли се чувствах? Да, за Бога!!!

Страхът бил наркотик – има и физиологични, научни обяснения за това. Сигурно е така. Обаче съм изпитвал страх, който не е бил свързан с такова настроение, страх, който е плашещ. Може би има страх и страх … Или може би това означава да си на място, наречено „Близо до Бога”, може би това означава да си „Близо до Бога”… Искам пак.