По непознати улици (павета) … или „Расте, но не старее”

Вашият коментар

В навечерието на деня на София винаги се замислям за, както обичаме да казваме в изблик на яд, „Голямото Село”. И този път, в интерес на истината, имам и доста хубави неща, за които да си мисля. Защото поне центърът на София почва да прилича на един хубав градски център. Винаги съм се ядосвал, че София е град без нормално „стъргало”. Извинявам се, ама ларгото на НДК няма как да свърши тая работа – без магазини и кафета това няма как да се случи. А въпреки израза от царско време „разхожда се като по ЦарЯ” (с ударенение на я-то), както и култовия „Булевард” на Мишо Белчев, някак не съм си представял и класическо маане на гащи по жълтите павета.

Друг проблем беше, че транспортната инфраструктура на София беше меко казано плачевна. Спомням си, че за няколкото седмици преди да се отвори станцията на метрото на Университета, се шегувахме, че София е единственият град с две линии на метрото, които не се засичат.

Въпреки неуредиците и недоизмислените неща (например станция Младост 3 е в нищото), е факт, че нещата почнаха да се променят. Метрото вече няма спор, че предоставя адекватни възможности за пътуване (което, дай Боже, да доведе и до намаляване на трафика), Центърът почна да става красив и приятен. Чувам противоречиви оценки за новия вид на площада между „Бермудсия триъгълник”, но факт е, че това вече е истински център. Между трите най-важни държавни сгради и срещу паметника на самата София, може човек спокойно да се разходи, а при това и добре изглежда. С добре устроена станция на метрото и видими археологически ценности (искрено се надявам да няма пострадали такива при ремонтите).  Грубо казано, вече ще има какво да покажем на чужденците, като ни дойдат на гости. А защо не и на приятелите си от Стара Загора, Варна, Пловдив, Търново – прекрасни градове, чиите жители неслучайно доскоро можеха да казват: „София?! What the f*ck?!”. Площадът пред Софийския университет (на крачка от Храм-Паметника и Пармалента) също се превърна в приятно място. Както и началото на култовата „Витошка”. Не приемам дребнавите критики – започва да става красиво. Да, не всичко е цветя и рози, но да не се наслаждаваш на хубавото , което се случва , би било тъпоумно.

Вярно е, че не всичко е разходки, магазини и кафета. Вярно е, че един град включва инфраструктурата, регулирането на трафика,  местата за паркиране (тук също се правят някакви опити – добри или по-скоро неудачни, но този въпрос трябва някак да се реши), работа на институциите (общински или като за една столица държавни), работни места и т.н. Но животът не е само работата и пътуването до нея. Животът включва събота, неделя, празниците, привечерите. И всяка оценка, че мисленето за тях е повърхностно, е адски повърхностна.

За да не остане впечатление обаче, че съм пил дъждовна кална вода и нещо съвсем съм се увредил, ще спомена и негативните неща. Само ще ги маркирам. Защото този постинг трябва да е положителен. Две неща от „тъмната страна” искам да спомена. Едното към институциите, другото към хората. Първото – не бива да правиш лъскави булеварди и многоетажни кръстовища (с нетърпение чакам да видя резултата от разкопките на Гешов/Георги Софийски/Борис  III), а в същото време по-малките улички в сърцето на града да са като лунен пейзаж и дупките да са по-дълбоки отколкото широки (и то не защото не са широки). И не само в центъра. И второто – втрещих се като видях, че само няколко дена след отварянето на площаца пред ЦУМ и новите цветарници на него, тези цветарници вече са изровени, за да може някой да си вземе цветенце за балкона или хола. Интересно ми е каква естетическа наслада може да носи на някого цветето на балкона, като знае че стотици хора гледат изровената от него дупка. Странно чувство за естетика?! Та, в това ни е проблемът. Това е поводът да си мислим, че не заслужаваме нищо красиво.

За финал – планирам в навечерието на деня на София  или на самия ден да си направя една приятна свежа разходка из Града. И да се чувствам добре. В София …

Тогава защо ли без тебе не мога?! … ти София моя …

Вашият коментар

Съвсем случайно се сетих за тази песен. Всъщност за нея ме подсети статусът на един приятел във Фейсбук … Както и да е … Та, породиха се в мен едни размисли (и страсти) за нашата мила столица, нашия мил екс-кмет и т.н. и т.н.  Породиха се странни и противоречиви чувства … и усещания … и спомени … Спомени, които нямат давност 130 години, които не са свързани с това, че София е столица (или пък може би са, защото градът е такъв, какъвто е, именно защото е такъв какъвто е). Породиха се спомени за добрия стар Южен парк, където прекарах детството си, за добрата (не толкова стара) Овча купел, която следваше … Спомени от времето, когато за метро не можехме и да мечтаем, когато казвахме „на Хемус“, а не „на Сити центъра“ и най-близкото подобие на мол беше ЦУМ, когато имаше много кина с по една-две зали (например кино Петър Берон, в което съм изгледал немалко количество филми или „луксозните“ Сердика и Д. Благоев, известно и като Европа палас)… И т.н.

И не всички от тези спомени, размисли (и страсти) са с положителна окраска… Но дори и след недотам добрите мисли, все по-отчетливо си тананикам рефрена „тогава защо ли без тебе не мога, ти София моя … любов и тревога?“

Разбира се, няма вариант всичко това да мине без отдаване на дъжимата почит на „седмокрилия пето***ник“ пред НДК! 🙂