Къде ми са детските книжки?

Вашият коментар

Преди има-няма 208 години се е родил Ханс Кристиян Андерсен…

От преди има-няма 46 години 2 април е и празник на детската книжка…

А къде ми са детските книжки?

В началото бе Словото. После дойде „Книгата”

Вашият коментар

Писал съм вече по темата за книгата като вещ  (красива, внушителна, дори скъпа). В интернет пространството днес имаше и статия за затъпяването от електронните книги (може да звучи недостоверно, ама тая статия намислих да я пиша, преди до прочета тяхната ;)). Изобщо, може да се изпише и изприкаже много по въпроса. А иначе и аз се предадох. Винаги съм обичал тежките хартиени томчета, които, наред с всичко друго, можеш да помиришеш … Обаче преди няколко дена и аз си купих електронен четец …

Но да започнем от първите думи на една от най-значимите части на „Книгата” (макар оттук нататък в тази статия под „Книгата” да нямам предвид Библията) – „В началото бе Словото”… Словото – чистото слово, като поток информация, като поток мисъл, като не-материя. Слово, което е напълно неовеществено, напълно необлечено в каквато и да е форма, нито веществена, нито езикова… Но то е било в Началото. След това идва Вавилон  … Идват езиците … Идва писмената реч. За която се твърди, че е едно от големите постижения на човечеството (а всъщност може би е една от най-големите злини /след самото умение на „речта”/, случили се на човешкото съзнание … или пък не).  В един момент идват и крилати сентенции като Scripta manent, verba volant…

Тук ще отворя една скоба. Която касае именно въпроса за това как речта (а още повече писаната реч) е може би едно от най-тъжните неща за човешкото съзнание. И трябва да кажа, че идеите в тази скоба не са ми хрумнали просто така, а съм ги прочел. В писана книга (по-конкретно „Втората фондация” на Азимов). Всички сме чували (или пък чели), че човешкият мозък работи едва с 10% от потенциала си. И повечето от нас сме се упражнявали в блог-пространството или на маса и на две големи да разсъждаваме какво ли би станало, ако се използват останалите 90%. И защо са загубени? Ето тема за размисъл – а ако речта, езиковото общуване (а защо не и въобще сетивното общуване) са довели до закърняване на истинското съзнание, до възможността да се общува на друго ниво … да се стига до неовещественото и непредставено в каквато и да е форма „слово” … Тя, самата притча за Вавилон също насочва към подобни размисли. Не са ли езикът, думите, цветовете, музиката, ароматите и т.н. капани и клетки за чистото човешко съзнание, вкарващи го в сламка за безалкохолно, вместо да го оставят да се рее…

Може и да са … Ама са красиви – и музиката, и цветовете, и ароматите, и думите … а защо не и буквите. И тук е моментът да се върнем на темата. И да се окаже, че всичко е въпрос на ниво – първо обличаме знанието, мисълта, онова „Слово”, в понятия, после обличаме понятията в думи на съответния език, после минаваме към изобразяване на думите в знаци (и тук се появяват както електронният четец, така и писаните книги), накрая материализираме (с цялата условност на нова понятие при дигиталната информация) думите в някакъв носител … и най-накрая носителят е писана книга (ръкописна, на кожа, на пергамент, на хартия)… А съвсем по друга линия създаваме вещи – книги с кожени корици, със златен обков, с луксозна хартия.

Твърде е вероятно човешкото съзнание наистина да е обковано от словото (с малко с), от думите, от вещите… И не е изключено това да е лошо … Ама е факт … И е красиво (или поне може да бъде). Както мислите могат да са красиви, така и думите (цялата поезия съществува поради това), така и вещите. И не виждам нужда да се отказваме от това… Бил обсебен човекът от материалното, светът бил станал твърде материален и консуматорски. Може би е така … Но Е така. И докато Е, не виждам лошо човек да изпитва наслада от всичко това … Между другото, претенцията на електронния четец, че при него акцентът отива от формата към съдържанието, малко звучи смешно при положение, че четците се правят с красиви кожени калъфи, основното им предимство е удобният за четене екран, нещо повече – не са рядкост цветните четци. Човекът е сетивно същество; човекът е материално същество. И хубавите вещи му създават удоволствие. В това число и хубавите електронни четци – точно по същия начин като хубавия лаптоп, хубавата етажерка, пълна с книги и други джунджурии пред тях. За много хора електронният четец даже е форма на „гъзария” т.е. на поредната скъпа вещ … И няма лошо.

А сега малко мисли относно достъпа до информация, нейното възприемане и осъзнаване (и то при пълното разбиране, че и при електронните и при печатаните книги говорим за една близка степен на ограниченията). В единият случай е възможно в ръката си да държиш толкова „литеиратура”, колкото в цяла стая печатани книги… И значението на това е огромно.  В другия случай помагат триковете на паметта. Факт е, че много ми помага да запомням разни неща това в каква книга (формат, хартия, корици и всякакви такива неща) съм ги прочел. Факт е, че, знаейки визуално докъде съм стигнал, и това има значение. Но факт е и че книгата е движима вещ… движима, движима, колко да е движима е въпросът тук. Защото на паметта помага и това КЪДЕ е било прочетено нещо (или ако си в движение при съпровода на каква музика). А тук предимствата на електронния четец са очевидни. Особено за хора, които доста пътуват.

И какво излиза от последния абзац? Че е въпрос човек и на потребности … И е така и не съвсем … Несъмнено е обаче, че удобството на електронните книги е по-голямо. Писаните книги пък създават удобства за паметта и удоволствие за очите (обаче нямат вградено mp3)…

И ако не сте разбрали някаква основна концепция от тази статия, то е защото няма такава … Лошото е, че ми се наложи да облека мислите, които ми се въртяха в главата в слово (с малко с) и то в писано … Няма как…

А изобщо не съм опирал до въпроса за авторските права, защото това е също така една дълга тема …

Касида за розата

Вашият коментар

Розата 
не търсеше зората: 
самата тя вечност на храста си 
търсеше друго нещо.

Ни мрак, ни познание 
търсеше: 
предел между пръст и мечта, 
търсеше друго нещо.

Розата 
не търсеше розата. 
Несменна, там, в небесата, 
търсеше друго нещо.

Федерико Гарсия Лорка

Превод от испански: Живка Балтаджиева

Как да си отгледаме библиотека?

има 1 коментар

Много се шуми напоследък около сайта „Читанка”, около правата на интелектуална собственост, правата на класическата „вещна” собственост върху печатната книга, правото да се разпореждаш както намериш добре със собствените си вещи, правото да получаваш възнаграждение, и то достойно, за интелектуалния си труд, правото на свободен достъп до културното богатство. Много може да се напише по тази тема, но тази статия е за друго. Тя само е провокирана, и то отчасти, от въпросната дискусия. И само леко допира темата.

Става дума за един от любимите ми аспекти на четенето и по-точно на книгите – стойността им като вещи и несъмнената, според мен, добавена стойност, която „вещното” на книгата прибавя към самото четене. Упражнявал съм се вече над тези идеи и може и да има повторение, но няма как. Никой не може да ме убеди, че четенето на екрана на компютъра (тоест заковани на бюрото) или подмятайки лаптоп може да е равностойно на четенето на добрата стара хартиена книга. Много може да се говори за мобилността на томчето, за възможността да четеш в хола на дивана, в спалнята, в трамвая, пък дори и … (ами, така де, немалко хора влизат с книгата и в съответното помещение).

Но идеята ми е за истинската наслада от четенето – четенето не като събиране на информация, не като учене на нещо ново, не като ограмотяване. Четенето като чисто удоволствие. Това четене, при което шрифтът, илюстрациите, обложката на корицата, разделителя, а защо не и аромата на книгата допринасят съществено. Няма начин „Ана Каренина” или „Властелинът на пръстените” да въздействат еднакво ако ги четем от дебелия том или „скролвайки” с мишката… Няма начин. Няма начин изборът на книга за четене да е еднакъв когато го правим разглеждайки лавиците с книги и разглеждайки „фолдъри” и „файлове”. И всичко това без изобщо да става дума за често пъти меко казано съмнителното качество на сканираните книги.

И по този начин, споменавайки лавиците с книги, стигам до същинската идея на тази статия. Тя всъщност е за домашните библиотеки, тяхното създаване, това което ни струват, това което струват, това, което ни дават.

Домашната библиотека несъмнено е скъпо удоволствие. И нелеко занимание. Разбира се, с малко повече пари е съвсем възможно да се спретне много добре изглеждаща и дори впечатляваща домашна библиотека. Няколко етажерки, евентуално витрини и един шопинг в някоя от големите книжарници. А такива вече има. И то с богат избор. Кеф ти професионална литература, кеф ти художествена, кеф ти класика, кеф ти фантастика, кеф ти чиклит. Вече се намират и достатъчно качествени книги – с хубава хартия, твърди кожени корици (това, разбира се, ако библиотеката трябва и да тежкарее – а защо не?). Е      , да, вярно е, че книгите са станали скъпи, но нали именно затова казах „с малко повече пари”. Да, ама не… Наистина една такава библиотека, направена с повечко пари, би могла да е впечатляваща. Поне отдалеч. За да е впечатляваща и отблизо, обаче трябва нещо повече – поне подбор, подредба и т.н. А това вече иска и отношение. Без отношение няма как да се случат нещата. Всъщност без отношение, единственият резултат би било едно творение, с което да се хвалим пред някого. А не това е идеята.

Защото личната библиотека е лична (леко се получи тафтология, но още по-добре). Тя затова не е обществена. В личната библиотека знаеш коя книга защо си я купил, защо си я прочел, защо не си я прочел, знаеш коя книга кой ти я е подарил, с какво посвещение, коя е с автограф от автора, знаеш коя книга си полял с кафе в изблик на мърлявщина и т.н. и т.н. и т.н. Дотук добре, ще кажете, но какво общо има всичко това с четенето и със съдържанието на книгите. И ще повторя – четенето не е само възприемане на писания текст; книгата не е само източник на информация и не е само средство за четене; библиотеката не е само рафт за съхранение на книги. А какво е тогава? Този въпрос остава отворен… Но всеки, който си поддържа лична библиотека знае отговора (и не е речено той да е еднакъв за всички).

Аз за себе си знам, че моята библиотека съвсем не е готова, съвсем не е на този етап това, което бих искал да бъде. Но това не е лошо. Защото иначе нямаше да има смисъл. Това не е нещо, което си го купуваш и с това приключва развитието му. Напротив, библиотиката трябва да се развива. Аз лично имам няколко етажерки/рафтове и една, хайде да я нарека библиотека в бившия килер – там са най-много и най-качествени книги, но не съм ги събирал аз, само ги подредих. Имам и доста книги в спалнята –най-разнообразни и събирани основно от мен през доста дълъг период от време. В хола ми е професионалната библиотека (нескромно – доста добра), както и немалка етажерка с книгите от последната година (плюс една поредица от преди това). И всяка е различна. От всякакви гледни точки.

Това, което обаче е общото (поне за двете етажерки в хола) е, че ще се развиват, ще се променят, допълват, пренареждат (в подреждането на книгите понякога намирам някакво странно и сугурно леко перверзно удоволствие). Така че – имаше един лаф: „Как се прави английска ливада? Много е просто – само косиш и поливаш… И след триста години ливадата е готова”. Та, така и с библиотеките…

Как чета …

има 1 коментар

Хайде, и аз реших да се включа в нет-играта на „Аз чета”. Не че съм кой знае колко четящ – оправданието е, че няма време, ама сигурно не е само това 🙂

А, няма да „препредавам щафетата”. 😉

Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?

Не. Евентуално бисквитки или нещо такова, но не ми е комфортно. Пък и както четенето, така и храненето заслужават по-специално отношение от това да ги смесвам.

Какво обичаш да пиеш, докато четеш?

За разлика от хапването, тук вече е друго нещо. Зависи – от сезона, от часа, от книгата, която чета. Чай, кола, понякога и чаша вино. Много рядко ми се е случвало, но е едно от любимите ми изживявания за релакс – спокойна музика, коняче или уиски и книга.

Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?

Да. Особено, ако е професионална литература. Понякога слагам и от онези малките индексчета, за да намеря страницата. По професионална литература даже понякога си пиша и коментарчета като един „глосатор”. Художествена трябва нещо много да ме впечатли, за да стана да търся молив. Но се случва.

Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?

Е, последните две са направо ужасни и правят книгата на мекица (първата дума, която ми дойде на ум беше друга). Книгоразделител или визитна картичка. А много се кефя на книги с въженце (понякога обаче въженцата са малко дебели и неудобни).

Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?

И двете. Все по-малко време ми остава за художествена и ми идва да се гръмна по този повод. А професионална просто е неизбежно и е ежедневно.

Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?

Не обичам да прекъсвам по средата на глава. Но не е фатално и се е случвало. Все пак, както казваше учителят ми по литература, „Това не е салам да го разрежеш по средата”.

Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?

Да, мога. Ако е художествена директно няма и да се замисля. Разбира се, ако е професионална, не мога да си го позволя (май на всеки въпрос почнаха да са различни отговорите според това за каква книга става дума).

Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?

Зависи (вж. Предния въпрос 🙂 )

Какво четеш в момента?

„Прелюдия към Фондацията” на Азимов. Тази поредица я бях чел преди време, но не всичките и наскоро като видях двата тома и нямаше начин да ги нямам (много обичам книги, които, освен останалото, изглеждат добре). Чета също така и „Англичаните. Портрет на един народ” на Джерами Паксмън.

Коя е последната книга, която си купи?

От поредицата за ХІХ в. е. А последната, която си избрах да си купя, е „Мечо Пух”.

От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?

Само по една. Горе наистина написах, че сега чета две неща, но „Англичаните” е по-скоро сатирично публицистична. И отново да си дойдем на думата – професионалните книги ги чета колкото се налага 🙂

Имаш ли си любимо място/време за четене?

В хола на дивана. Не само любимо, но напрактика само там чета. За времето – то не е от „любимост”. Просто само вечер или през уикенда може да се случи. Отново имам предвид нещата, които чета за удоволствие, а на заради работата (понякога и те са с удоволствие, но все пак е друго).

Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?

Рядко чета поредици. И тук нямам предвид поредици, като тези за ХХв. или ХІХв., а поредица книги на един автор. Ако е поредица романи, някак не си го представям. Навремето четох доста Агата Кристи и Уудхаус, но и това, че книгите са на един автор и с едни и същи герои, още не ги прави (според мен) поредица.

Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?

Има такива, които бих препоръчал на всеки. Но предпочитам да не го правя. Защото всеки си има книги, които харесва и автори, които харесва. Твърде нахално е да препоръчвам на някого какво да чете. Би се загубил „интимният” момент на четенето. Бих могъл, разбира се, да кажа (включително на всичките си приятели) кои автори и книги харесвам аз – например Оруел, Оскар Уайлд, Стайнбек, Вера Мутафчиева, Гор Видал и други.

Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)

В личната ми професионална библиотека книгите са подредени по отрасли и вече в рамките на отрасъла – по автори. Тъй като много обичам поредиците – когато книгите са части от някоя поредица – те са подредени заедно (по тази причина ми се случва не просто да имам, но да съм си купувал една книга повече от веднъж). Иначе по принцип по жанрове и автори. И визуално. Може да е снобско, но за мен има значение как изглежда библиотеката. Дотук имах предвид книгите, които аз съм си купувал. Но наистина голямо удоволствие ми създаде на превърна килера в библиотека с книги, които доста време бяха прекарали в кашони или натрупани (включително по моя вина).

За необикновената магия на спомените между две корици …

Вашият коментар

Покрай пролетно-великденската суматоха някак неусетно и незабелязано преминават различни други събития, дати, поводи за отбелязване. Мнозина биха си казали, че далеч не е най-важното във време на криза, но все пак вчера беше Международният ден на детската книжка.

А това е добър повод да се поразровим в старите библиотеки, останали ни от ученическо време. А там, убеден съм, всеки е запазил не само книжки, а спомени. Няма да започна да изреждам различните книжки, на които аз попаднах, но е достатъчно, че всеки път (което за съжаление е доста рядко), когато се разровя в тази част на библиотеката, си припомням безброй неща, още помня, все едно е било вчера, как чета тази или онази приказка, този или онзи приключенски роман, тези или онези „разкази в картинки”

Детските книжки надали са толкова дълбокомислени, толкова съдържателни от литературна гледна точка, колкото „великите класики”. Но, не е случайно и, че някои от най-значимите смело бих казал „шедьоври” са ако не детски, то поне юношески. И още нещо – детската книжка е уникална с това, че тя изгражда – отношение към света, отношение към изкуството, „любов” (към четенето, но не само). Без да я има тази основа, всеки „велик роман” би звучал глупаво, наивно, даже тъпо или казано иначе без „приказките“ големите „световни класики” не биха били никакви класики.

Бих се обзаложил и още нещо – всеки, който поддържа домашна библиотека, колкото и сериозни, колкото и дебели, колкото и класически томове да държи в нея, винаги намира място за някое опърпано книжле, което е четял легнал на пода в хола, вместо да си пише домашните. Никак не е случайно, че възрастни хора дават никак немалки суми, когато видят преиздадена някоя от любимите им детски книжки. То е като първата любов… Или като първия момент на влюбването…

Днес компютърните игри, телевизията, триизмерното кино са заели голямата част от ежедневието на децата, младежите (пък и на възрастните). Само по себе си в това няма нищо лошо. И с моето ежедневие също е така и, когато остане свободно време, вероятно певече е прекараното във фейсбук, отколкото четейки. Но ми се ще да се надявам, че от време на време всяко дете ще отвори своята любима детска книжка, че ще изостави домашните не заради чат в скайп, а заради вълшебния свят, в който същата тази книжка ще го отведе. Ще ми се да се надявам …

За обложката и твърдите корици

има 1 коментар

Поводът за този постинг е излизането на втората книжка от новата поредица на „Труд“ и „24 часа“„Златна колекция на ХІХ век“. Веднага бързам да кажа, че  нямам никакво намерение да правя реклама нито на поредицата, нито на вестникарската група. Поредицата е просто поводът. Но все пак едно уточнение – имам предишната колекция – тази за книгите на ХХ век, ще си купя и тази – цялата. И тук е разковничето – цялата! Защото четенето (и притежаването) на книги е нещо много повече от възприемане на информацията, съдържаща се вътре – за целта работа върши и подлистник на вестникарска хартия. Всяка книга е написана, издадена (това от външна страна), а после купена и прочетена (това от вътрешна страна) в определен контекст, при определена заобикаляща среда. Точно това е едната от големите стойности на колекциите (стига, разбира се, да са създадени с точната и фина преценка за подбора, поредността и т.н.) – те съдържат някаква концепция, нещо общо между отделните томчета в тях, но в същото време това общо (пак казвам – ако колекцията е разработена правилно) дава възможност на всяка отделна книга да се открои много по-отчетливо.

Част от книгите, които ще излязат в новата поредица вече ги имам. Но би било израз на доста странен вкус да пъхна старите издания измежду останалите от поредицата и да не си ги купя. Да, ще дублирам книги. Защото притежаването на книги трябва да е подчинено и на естетика. Както библиотеките (не обществените, а личните), така и самите книги имат, както споменах, стойности (далеч) надхвърлящи самия текст вътре. Хартията, шрифта, формата (с ударение на а-то), изданието, годината на издаване – всичко това придава допълнителна ценност. Както и подредбата на библиотеките – концептуално (наприимер хронологично или тематично или по Бог знае какъв критерий), но също така дори визуално. Нека в крайна сметка не забравяме, че книгата е вещ. И тук няма как да не се обади юристът в мен – върху една книга има както правен режим на интелектуалната собственост, защитаващ правата на автора, така и вещноправен режим на собственост, владение, държане. Както един роман може да бъде преиздаван при зачитане на авторските права, така една книга може да се купува, продава, подарява, дава на заем и т.н. Дотук с професионалните изкривявания.

Та, споменах, че книгата е вещ. Понякога твърде скъпа – нерадко заради съдържанието, нерядко заради всички останали неща. Да четеш е удоволствие, но не само заради възприемането на текста, а също така заради усещането, че държиш нещо качествено в ръката си; заради гледката на богатата и добре подредена (ех, мечти, мечти…) библиотека… И като пиша това си представям голям и удобен фотьойл, лека музика, чаша уиски или коняк и хубава книга (с твърди корици) – пък нека това отношение към литературата (или към книгите – явно има разлика) бъде бохемско или еснафско …

И за да завърша мисълта си – четенето онлайн, станало силно коментирана тема напоследък, няма никакви шансове да измести напълно четенето на добрите стари томчета… Да, много ще се чете онлайн; да, този достъп до съответните текстове (особено ако не са налични като книги) е изключително важен и полезен … но все пак винаги ще си остане принадената стойност на твърдите корици и обложката.

5093_1198137833155_1219784526_30592658_4173929_n