Аз не съм „какво ли не“! …

10 години след влизането в Европейския Съюз България все още не е домакин на европейска агенция или каквато и да е интистуция. И вероятно няма да бъде, предвид поведението на българските политици. Част от които явно смятат, че с нагли и дебелашки приказки, които увъртат някъде не особено близо наоколо на зададените въпроси, ще успеят да спечелят домакинство. Явно в България това минава. В Европа надали.

Поводът е опитът на България да стане домакин на Европейската агенция за лекарствата (ЕМА). Която има скромните 800 служители. Ясно е, че условията, в които тези служители ще живеят, е едно от нещата, които ще бъдат гледани внимателно при избора на домакин на агенцията. Ясно е също така, че тези хора искат да имат в новата централа не по-лоши права от тези, които са имали в Лондон. А Англия признава еднополовите бракове. България – не.

Та част от служителите на тази агенция, които всъщност искаме да дойдат да харчат парите си в България и да повишат нейния  авторитет в Европа, попитаха дали в България биха имали същите права, каквито в Лондон. Зам.-министър, чиято работа би трябвало да е да ги привлече, отговори, че в България всяка година има гей-парад. И допълни, че “Тези хора не са дискриминирани у нас, българите са открити, живеят на кръстопът и са виждали какво ли не”. Може би не е разбрал въпроса?! Доста тъжно би било още преди да дойдат да живеят и работят в България тези служители да бъдат демонстративно и откровено неразирани от българските власти. Защото, г-н зам.-министър, „тези хора“ (опитвам се да не усещам пренебрежението в самия този израз) не ви питат дали ще бъдат набити по време на гей-парад. Ако не е станало ясно, питат ви ще им бъдат ли признавани тук правата. Правата на съпрузи. Както и правата, че ако бъдат нападнати с мотив омраза, това ще се третира като „престъпление от омраза“. С всички последици от това.

В България гей-бракове няма, българската консититуция предвижда, че бракът е съюз между мъж и жена. Оставям настрана, че ЕСПЧ в Страсбург е казал, че е нарушение на Конвенцията за правата на човека липсата на признаване на права, идентични с тези на брака.  Фактът, за който става дума, е, че в България гей-брак не може да се сключи. Въпросът обаче не е и в това дали тук биха могли „тези хора“ да сключат брак, а дали ще могат да се ползват от сключения в друга европейска държава брак (и като произволен пример – дали може съпруг да откаже да свидетелства срещу съпруга си). Признавам си, че първоначалната ми реакция е, че това няма как да стане. А всъщност въпросът е доста сложен.  Чл. 75, ал. 3 от Кодекса на международното частно правно посочва, че  брак, сключен в чужбина, се признава в Република България, ако е спазена формата, установена в пирложимото право (на държавата, в която е сключен). И тук се поставя въпроса какво е „брак“. Не как е сключен, а какво е – брак това, което е определено в Конституцията на България ли е или това, което е уредено в държавата, където е склюен бракът. Както и се появява чл. 45 от същия кодекс – Разпоредба на чуждо право, определено като приложимо от този кодекс, не се прилага само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред (обществен ред тук не означава сигурност, както на пръв поглед изглежда, а означава основополагащи правни принципи). Несъвместимостта се преценява, като се държи сметка за степента на връзка на отношението с българския правен ред и значимостта на последиците от прилагането на чуждото право. Аз самият нямам еднозначен отговор дали да се признае нещо, което противоречи на Конситтуцията. Познавайки практиката на българските съдилища, смятам, че в конкретните казуси съдът ще отказва да признае еднополов прак, на основание, че това не е „брак“ и че противоречи на „обществения ред“. Аз не намерих конкретна практика, но съществува практика на съдилищата, според която не може да се издаде на българин удостоверение, че няма пречка да сключи брак с друго лице от същия пол – Решение № 7582 от 15.06.2017 г. по адм. д. № 7370/2016 на Върховния административен съд

Вероятно и зам.-министъра няма ясен отговор. Проблемът е, че не го и търси. За зам.-министъра, това, че на „тези хора“ им е позволено всяка година да правят Прайд и, че българите са виждали „какво ли не“ е достатъчно, за да няма дискриминация. И това ще бъде разчетено от Европа – че за българските власти, липсата на дискриминация се изразява в това да не те набият (всъщност половината медии именно така озаглавиха и статиите си по повода). И тогава отговорът по същество ще е без значение. Ще значи, че дискриминираме на общо основание.

(За темата престъпления от омраза не си струва да пиша – там е несъмнено, че ако в България гей-служител на ЕМА бъде пребит, заради сексуалната си ориентация, това няма да е престъпление от омраза; нищо, че именно сексуалната ориентация е станала причина за боя.)

В допълнение идва и изразът, че българите са виждали „какво ли не“. Много ми е трудно да разбера контекста, в който е намесено това съждение във връзка с въпроса за правата на гей-служителите на Агенцията. Те не са нещо странно за виждане, те не са нещо, което да бъде преглъщано заедно с другите чудесии, виждани от българите. Но явно българските власти така разбират нещата. И Европа ще разчете и този отговор – за България гей-браковете са в графата „какво ли не“…

Само че, г-н зам.-министър, гей-браковете не са „какво ли не“,  гей-двойките не са „какво ли не“, гей-хората не са „какво ли не“, АЗ не съм „какво ли не“…