В началото бе Словото. После дойде „Книгата”

Писал съм вече по темата за книгата като вещ  (красива, внушителна, дори скъпа). В интернет пространството днес имаше и статия за затъпяването от електронните книги (може да звучи недостоверно, ама тая статия намислих да я пиша, преди до прочета тяхната ;)). Изобщо, може да се изпише и изприкаже много по въпроса. А иначе и аз се предадох. Винаги съм обичал тежките хартиени томчета, които, наред с всичко друго, можеш да помиришеш … Обаче преди няколко дена и аз си купих електронен четец …

Но да започнем от първите думи на една от най-значимите части на „Книгата” (макар оттук нататък в тази статия под „Книгата” да нямам предвид Библията) – „В началото бе Словото”… Словото – чистото слово, като поток информация, като поток мисъл, като не-материя. Слово, което е напълно неовеществено, напълно необлечено в каквато и да е форма, нито веществена, нито езикова… Но то е било в Началото. След това идва Вавилон  … Идват езиците … Идва писмената реч. За която се твърди, че е едно от големите постижения на човечеството (а всъщност може би е една от най-големите злини /след самото умение на „речта”/, случили се на човешкото съзнание … или пък не).  В един момент идват и крилати сентенции като Scripta manent, verba volant…

Тук ще отворя една скоба. Която касае именно въпроса за това как речта (а още повече писаната реч) е може би едно от най-тъжните неща за човешкото съзнание. И трябва да кажа, че идеите в тази скоба не са ми хрумнали просто така, а съм ги прочел. В писана книга (по-конкретно „Втората фондация” на Азимов). Всички сме чували (или пък чели), че човешкият мозък работи едва с 10% от потенциала си. И повечето от нас сме се упражнявали в блог-пространството или на маса и на две големи да разсъждаваме какво ли би станало, ако се използват останалите 90%. И защо са загубени? Ето тема за размисъл – а ако речта, езиковото общуване (а защо не и въобще сетивното общуване) са довели до закърняване на истинското съзнание, до възможността да се общува на друго ниво … да се стига до неовещественото и непредставено в каквато и да е форма „слово” … Тя, самата притча за Вавилон също насочва към подобни размисли. Не са ли езикът, думите, цветовете, музиката, ароматите и т.н. капани и клетки за чистото човешко съзнание, вкарващи го в сламка за безалкохолно, вместо да го оставят да се рее…

Може и да са … Ама са красиви – и музиката, и цветовете, и ароматите, и думите … а защо не и буквите. И тук е моментът да се върнем на темата. И да се окаже, че всичко е въпрос на ниво – първо обличаме знанието, мисълта, онова „Слово”, в понятия, после обличаме понятията в думи на съответния език, после минаваме към изобразяване на думите в знаци (и тук се появяват както електронният четец, така и писаните книги), накрая материализираме (с цялата условност на нова понятие при дигиталната информация) думите в някакъв носител … и най-накрая носителят е писана книга (ръкописна, на кожа, на пергамент, на хартия)… А съвсем по друга линия създаваме вещи – книги с кожени корици, със златен обков, с луксозна хартия.

Твърде е вероятно човешкото съзнание наистина да е обковано от словото (с малко с), от думите, от вещите… И не е изключено това да е лошо … Ама е факт … И е красиво (или поне може да бъде). Както мислите могат да са красиви, така и думите (цялата поезия съществува поради това), така и вещите. И не виждам нужда да се отказваме от това… Бил обсебен човекът от материалното, светът бил станал твърде материален и консуматорски. Може би е така … Но Е така. И докато Е, не виждам лошо човек да изпитва наслада от всичко това … Между другото, претенцията на електронния четец, че при него акцентът отива от формата към съдържанието, малко звучи смешно при положение, че четците се правят с красиви кожени калъфи, основното им предимство е удобният за четене екран, нещо повече – не са рядкост цветните четци. Човекът е сетивно същество; човекът е материално същество. И хубавите вещи му създават удоволствие. В това число и хубавите електронни четци – точно по същия начин като хубавия лаптоп, хубавата етажерка, пълна с книги и други джунджурии пред тях. За много хора електронният четец даже е форма на „гъзария” т.е. на поредната скъпа вещ … И няма лошо.

А сега малко мисли относно достъпа до информация, нейното възприемане и осъзнаване (и то при пълното разбиране, че и при електронните и при печатаните книги говорим за една близка степен на ограниченията). В единият случай е възможно в ръката си да държиш толкова „литеиратура”, колкото в цяла стая печатани книги… И значението на това е огромно.  В другия случай помагат триковете на паметта. Факт е, че много ми помага да запомням разни неща това в каква книга (формат, хартия, корици и всякакви такива неща) съм ги прочел. Факт е, че, знаейки визуално докъде съм стигнал, и това има значение. Но факт е и че книгата е движима вещ… движима, движима, колко да е движима е въпросът тук. Защото на паметта помага и това КЪДЕ е било прочетено нещо (или ако си в движение при съпровода на каква музика). А тук предимствата на електронния четец са очевидни. Особено за хора, които доста пътуват.

И какво излиза от последния абзац? Че е въпрос човек и на потребности … И е така и не съвсем … Несъмнено е обаче, че удобството на електронните книги е по-голямо. Писаните книги пък създават удобства за паметта и удоволствие за очите (обаче нямат вградено mp3)…

И ако не сте разбрали някаква основна концепция от тази статия, то е защото няма такава … Лошото е, че ми се наложи да облека мислите, които ми се въртяха в главата в слово (с малко с) и то в писано … Няма как…

А изобщо не съм опирал до въпроса за авторските права, защото това е също така една дълга тема …

Касида за розата

Розата 
не търсеше зората: 
самата тя вечност на храста си 
търсеше друго нещо.

Ни мрак, ни познание 
търсеше: 
предел между пръст и мечта, 
търсеше друго нещо.

Розата 
не търсеше розата. 
Несменна, там, в небесата, 
търсеше друго нещо.

Федерико Гарсия Лорка

Превод от испански: Живка Балтаджиева

Ако

If

If you can keep your head when all about you 
Are losing theirs and blaming it on you;
If you can trust yourself when all men doubt you,
But make allowance for their doubting too;
If you can wait and not be tired by waiting,
Or, being lied about, don’t deal in lies,
Or, being hated, don’t give way to hating,
And yet don’t look too good, nor talk too wise;

If you can dream – and not make dreams your master; 
If you can think – and not make thoughts your aim;
If you can meet with triumph and disaster
And treat those two imposters just the same;
If you can bear to hear the truth you’ve spoken
Twisted by knaves to make a trap for fools,
Or watch the things you gave your life to broken,
And stoop and build ‘em up with wornout tools;

If you can make one heap of all your winnings 
And risk it on one turn of pitch-and-toss,
And lose, and start again at your beginnings
And never breath a word about your loss;
If you can force your heart and nerve and sinew
To serve your turn long after they are gone,
And so hold on when there is nothing in you
Except the Will which says to them: „Hold on“;

If you can talk with crowds and keep your virtue, 
Or walk with kings – nor lose the common touch;
If neither foes nor loving friends can hurt you;
If all men count with you, but none too much;
If you can fill the unforgiving minute
With sixty seconds’ worth of distance run –
Yours is the Earth and everything that’s in it,
And – which is more – you’ll be a Man, 
my son!

Rudyard Kipling

Такъв, какъвто трябва… може би…

Виновност

 

Виновен съм. Пред тебе съм виновен
За всички тъжни мисли и неща:
За твоя ден от мойта нощ отровен,
За твойта нощ, за мойта самота;
За твоя страх, за кратките въпроси,
Останали без отговор от мен.
Виновен съм!… Утеха ли ти носи
Това, че съм до болка откровен?
Не мога нищо друго да направя:
Самото време в моя дух тръби.
Виновен съм пред тебе. Но оставам
Такъв, какъвто трябва може би.

 

Матей Шопкин

Дланите човешки

ПРИКАЗКА ЗА ТАЙНАТА ВРАТА

Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
… Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата…
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.

 

Дамян Дамянов

 

докато другите – с очите, не осъзнават светлината

Преди очите си да махна –
аз гледах весело и лесно –
тъй както другите с очите –
че само то ми бе известно.

Но ако някой днес ти каже –
ела да имаш пак небето –
повярвайте – от мойта тяжест –
би ми се сцепило сърцето!

Да имам храста – планината –
звездите щедри да се върнат –
от пладнето – каквото могат –
очите тесни да погълнат.

Как слизат птиците надолу –
светкавицата как се сипе –
пак да ги имам – да ги гледам –
такава вест ще ме съсипе!

Затуй по-сигурно за мен е –
да наблюдавам със душата –
докато другите – с очите
не осъзнават светлината.

 

Емили Дикинсън

Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба

Честит Ден на Независимостта вчера. Много хубав празник, без съмнение. Но не за него е този постинг.

До преди немного време пак празнувахме през втората половина на септември. И то не „първа есен”. Празникът навремето беше 23-и септември. Сега покрай Независимостта един ден по-рано, покрай новата политическа и идеологическа ситуация в страната, тази дата е позабравена. Освен от крайно-леви (да не кажа екстремистки) групировки.

Но тази дата я има. Няма да навлизам и в подробности, а още по-малко в оценки за „Септемврийското въстание”. Това, което обаче за мен е важно е ДА ПОМНИМ. Независимо дали с добро, с лошо, дали със смесени чувства, важното е да знаем какво, защо, как, от кого, под чие давление, с какви идеи, с кави последици се е случило.

А да не забравяме и отраженията на септемврийските събития в изкуствато. И ако по политически и идеологически причини „Септември” бъде пратено само по рафтовете на старите библиотеки, това би било … (най-малко „глупаво”).

Разбира се, далеч съм от идеята да реабилитирам натрапването на септември с имена като „Септемврийско знаме” (не знам дали мнозинството фенове на един от двата футболни гранда в България си спомнят, че отборът им се казваше и така), организация „Септемврийче” и т.н.

И в контекста на горното – никога няма да съм „за” демонтирането на паметник на чужда окупаторска армия в центъра на София.

Събитията са се случили …

Паметниците (каменни, литературни, музикални) са създадени …

Нито ще изтрием събитията с изтриването на паметниците, нито  трябва да трием събития от паметта.

П.С. – Земята ще бъде Рай – ще бъде! (това последното без грам политическа украска)…

… цял от слънце и от кал

Преди около час-два както се вървях, прибирайки се към вкъщи и си мислех „Велики мисли за Нищо Особено“ и както си слушах музика на телефона (да живее мултифункционалността на технологичните джиджавки), ми попадна една доста стара песничка. Или може би изпято стихотворение. Няма значение как ще го наречем… Важното е текстът… А той казва точно толкова, колкото е необходимо. И не се нуждае от коментар:

Нежна песен

Преди милион години
там, във каменния век
съществувал първобитно
пър
вобитният човек.
Всяка сутрин той отивал
за прехраната на лов.
Знаел само да убива
зарад кокала суров.

Чакала го в пещерата
първобитната жена.
Той стоварвал й в краката
умъртвената храна.
Озверели и зъбати
ръфали трупа със стръв
и по бузите космати
стичала се топла кръв.

Но веднъж от небесата
кацнал кораб бял и лек
и пристигнал в пещерата
извънземният човек.
И жената го приела,
а мъжът й бил на лов
и започнала несмела,
неочаквана любов.

Той със извънземни ласки
грубата жена покрил
и светът в различни краски
пагубно се оцветил.
Сливали се в безметежност
устни, длани и гърди.
Той научил я на нежност,
на небе и на звезди.

Да я вземе той поискал
в извънземната страна,
ала не поела риска
първобитната жена.
И със първобитна сила
в тази ненадейна нощ
тя в сърцето му забила
трижди каменния нож.

И защото огладняла
първобитната жена,
мъртвата любов изяла
и не чувствала вина.
А когато се завърнал
нейният мъжкар от лов,
тя ръмжейки го прегърнала,
заразена от любов.

И със яростна прилежност
с устни, длани и гърди
го научила на нежност,
на небе и на звезди.
Тъй омесен е човека
цял от слънце и от кал.
Казват, че от памтивека
Бог така ни е създал.

Трепем се от колко време
все за кокала суров
без онази извънземна
стара нежност и любов.
Озлобели, огладнели
ще я умъртвим съвсем
и тогава, озверели,
може да я изядем.

Недялко Йорданов

1997 г

Да беше камък

Сърце


Да беше камък, щеше да се пръснеш –

веднъж ли те скова вихрушка зла!

Да беше феникс, щеше да възкръснеш,

от любовта направило крила!


Да бе дърво, жарта на твойта обич

би паднала над тебе като гръм!

Мъртвец да бе, би станало от гроба

и викнало би: „Не! Мъртвец не съм!“ …


… Но ти търпиш, защото си сърце…

Д. Дамянов

Пролет

Пролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, непразнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско над тополите,

но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет –

знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,

бурна страшно, огненометежна

да възвърнеш хиляди надежди

и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват във простора…

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет…

Нека видя първия ти полет,

дал живот на мъртвите площади,

нека видя само твойто слънце

и – умра на твойте барикади!

Н. Вапцаров