Аз не съм „какво ли не“! …

10 години след влизането в Европейския Съюз България все още не е домакин на европейска агенция или каквато и да е интистуция. И вероятно няма да бъде, предвид поведението на българските политици. Част от които явно смятат, че с нагли и дебелашки приказки, които увъртат някъде не особено близо наоколо на зададените въпроси, ще успеят да спечелят домакинство. Явно в България това минава. В Европа надали.

Поводът е опитът на България да стане домакин на Европейската агенция за лекарствата (ЕМА). Която има скромните 800 служители. Ясно е, че условията, в които тези служители ще живеят, е едно от нещата, които ще бъдат гледани внимателно при избора на домакин на агенцията. Ясно е също така, че тези хора искат да имат в новата централа не по-лоши права от тези, които са имали в Лондон. А Англия признава еднополовите бракове. България – не.

Та част от служителите на тази агенция, които всъщност искаме да дойдат да харчат парите си в България и да повишат нейния  авторитет в Европа, попитаха дали в България биха имали същите права, каквито в Лондон. Зам.-министър, чиято работа би трябвало да е да ги привлече, отговори, че в България всяка година има гей-парад. И допълни, че “Тези хора не са дискриминирани у нас, българите са открити, живеят на кръстопът и са виждали какво ли не”. Може би не е разбрал въпроса?! Доста тъжно би било още преди да дойдат да живеят и работят в България тези служители да бъдат демонстративно и откровено неразирани от българските власти. Защото, г-н зам.-министър, „тези хора“ (опитвам се да не усещам пренебрежението в самия този израз) не ви питат дали ще бъдат набити по време на гей-парад. Ако не е станало ясно, питат ви ще им бъдат ли признавани тук правата. Правата на съпрузи. Както и правата, че ако бъдат нападнати с мотив омраза, това ще се третира като „престъпление от омраза“. С всички последици от това.

В България гей-бракове няма, българската консититуция предвижда, че бракът е съюз между мъж и жена. Оставям настрана, че ЕСПЧ в Страсбург е казал, че е нарушение на Конвенцията за правата на човека липсата на признаване на права, идентични с тези на брака.  Фактът, за който става дума, е, че в България гей-брак не може да се сключи. Въпросът обаче не е и в това дали тук биха могли „тези хора“ да сключат брак, а дали ще могат да се ползват от сключения в друга европейска държава брак (и като произволен пример – дали може съпруг да откаже да свидетелства срещу съпруга си). Признавам си, че първоначалната ми реакция е, че това няма как да стане. А всъщност въпросът е доста сложен.  Чл. 75, ал. 3 от Кодекса на международното частно правно посочва, че  брак, сключен в чужбина, се признава в Република България, ако е спазена формата, установена в пирложимото право (на държавата, в която е сключен). И тук се поставя въпроса какво е „брак“. Не как е сключен, а какво е – брак това, което е определено в Конституцията на България ли е или това, което е уредено в държавата, където е склюен бракът. Както и се появява чл. 45 от същия кодекс  Разпоредба на чуждо право, определено като приложимо от този кодекс, не се прилага само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред (обществен ред тук не означава сигурност, както на пръв поглед изглежда, а означава основополагащи правни принципи). Несъвместимостта се преценява, като се държи сметка за степента на връзка на отношението с българския правен ред и значимостта на последиците от прилагането на чуждото право. Аз самият нямам еднозначен отговор дали да се признае нещо, което противоречи на Конситтуцията. Познавайки практиката на българските съдилища, смятам, че в конкретните казуси съдът ще отказва да признае еднополов прак, на основание, че това не е „брак“ и че противоречи на „обществения ред“. Аз не намерих конкретна практика, но съществува практика на съдилищата, според която не може да се издаде на българин удостоверение, че няма пречка да сключи брак с друго лице от същия пол – Решение № 7582 от 15.06.2017 г. по адм. д. № 7370/2016 на Върховния административен съд

Вероятно и зам.-министъра няма ясен отговор. Проблемът е, че не го и търси. За зам.-министъра, това, че на „тези хора“ им е позволено всяка година да правят Прайд и, че българите са виждали „какво ли не“ е достатъчно, за да няма дискриминация. И това ще бъде разчетено от Европа – че за българските власти, липсата на дискриминация се изразява в това да не те набият (всъщност половината медии именно така озаглавиха и статиите си по повода). И тогава отговорът по същество ще е без значение. Ще значи, че дискриминираме на общо основание.

(За темата престъпления от омраза не си струва да пиша – там е несъмнено, че ако в България гей-служител на ЕМА бъде пребит, заради сексуалната си ориентация, това няма да е престъпление от омраза; нищо, че именно сексуалната ориентация е станала причина за боя.)

В допълнение идва и изразът, че българите са виждали „какво ли не“. Много ми е трудно да разбера контекста, в който е намесено това съждение във връзка с въпроса за правата на гей-служителите на Агенцията. Те не са нещо странно за виждане, те не са нещо, което да бъде преглъщано заедно с другите чудесии, виждани от българите. Но явно българските власти така разбират нещата. И Европа ще разчете и този отговор – за България гей-браковете са в графата „какво ли не“…

Само че, г-н зам.-министър, гей-браковете не са „какво ли не“,  гей-двойките не са „какво ли не“, гей-хората не са „какво ли не“, АЗ не съм „какво ли не“…

 

 

Advertisements

TAGLAW – New provisions in Bulgarian Competition Protection Act – Introduction of the control over the undertakings with a stronger bargaining position

TAGLaw� is a global alliance of high quality, independent law firms with 150 member firms based in over 90 countries. Its 6000+ lawyers work out of 300 offices to provide a full range of legal services to clients all over the world. Founded in 1999, in 7 short years TAGLaw has risen through the ranks of legal networks to rank in the top three in all three categories: number of member firms, number of countries served, and number of participating attorneys.

Източник: TAGLAW – New provisions in Bulgarian Competition Protection Act – Introduction of the control over the undertakings with a stronger bargaining position

С изключение на геройски загиналите…

1 февруари е Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Поводът е повече от ужасен. На 1 февруари 1945 г. , точно преди 70 години,  са произнесени масови смъртни присъди от така наречения „Народен“ съд – за мен безспорно една от най-чудовищните страници в що годе новата българска история. И без никакво забавяне  в нощта на 1 срещу 2 февруари в Орландовци е извършена и масовата екзекуция.

Нечовешко и безумно би било каквото и да е оспорване отдаването на признателност и почит към тези и хиляди други жертви на комунистическия режим. Както и на всеки друг човекоубиствен режим. Откъдето и тръгват редица мои мисли (размисли и страсти) по повод този ден, по повод един подобен ден преди няколко дни, по повод „народното“ на Народния съд. За които размисли и страсти вероятно ще бъда обстойно оплют от едната, от другата, а и от третата страна.

Да започнем с причината да се появи, да е изобщо възможен и да се случат последиците от Народния съд. Най-лесното обяснение е, че комунистите, понеже са си гадове по принцип, като дошли на власт почнали да избиват наред. Твърде наивна теза. Независимо от отричането на тези исторически реалности, историческата истина показва, че на „народа“ преди 70 години буквално са му били кипнали лайната. Дали като сега или не, това не знам. Замислете се сега колко пъти сте чували, че всички политици трябва да бъдат съдени (ама не от корумпираната съдебна система, ‘щото тя е корумпирана и „гарван гарвану око не вади“, а от народа)… Замислете се колко пъти самите вие сте го казвали. Та ето го част от генезиса на Народния съд. Ще се върна на темата след малко.

На второ място факт е и, че фашистките режими не са управлявали по най-демократичния и човеколюбив начин. И макар за мнозина да е по-удобно да го забравят, тези режими също имат жертви – убити или смачкани грубо, цинично, без съд. Дори не е нужно да споменавам Гео Милев например.

Та Народният съд е бил възможен и защото същите тези жертви на фашизма също са имали роднини. Които вероятно искрено са вярвали, че Народния съд убива палачите на техните близки. И са го благославяли.

Просто истината е, че убийствата, управлението с терор и насилие, няма как да роди нещо друго освен нов терор и насилие. И после пак нов. Реваншизмът води до условия за нов реваншизъм.

В контекста на горното, непонятно ми е как през последните 25 години думата „антифашизъм“ придоби отрицателно, подигравателно и всякакво подобно значение. Надали някой здравомислещ човек може да отрече безумията и извращенията на „активните борци срещу фашизма“, но непонятно ми е защо това да трябва да значи, че самият антифашизъм е нещо лошо.

Само преди няколко дена беше и Международният възпоменателен ден на Холокоста. Същият е и национален паметен ден в Гернамия, където се нарича Ден в памет на жертвите на националсоциализма. А у нас след две седмици ще има Луков марш – безогледно, нагло и безочливо афиширане на фашизма – както в неговата история, така и в неговото настояще, а за съжаление и в мечтано от нео-нацитата бъдеще. А вероятно някои от тези, които ще „маршируват“ под портрета на ген. Луков и под неонацистките символи преди няколко часа са поднесли цветя на жертвите на комунизма. Което за мен е гавра с паметта на самите тези жертви. Защото истинският смисъл на такъв възпоменателен ден е да се отдаде почит на жертвите на който и да е режим, убиващ своите (политически) противници. На 23 август Европа отбелязва Европейски ден за възпоминание на жертвите на престъпленията на сталинизма и нацизма.

Другата тема, който не ми дава покой е „народното“ на Народния съд. Както и всичко това, което се случва напоследък у нас. Бързо разравяне в Интернет показва, че голяма част от членовете на съставите на Народния съд са били избирани „от най-добрите граждани“. Неслучайно е и името на този съд.

Затова всеки път, когято чуя за гражданско (заради пустият му комунистически режим и думата „народ“ стана едва ли не мръсна, та се наложи например да сменим значението на Н-то в НДК, добре поне, че Народният театър се казва така от по-рано, че сигурно и той щеше да стане примерно „обществен“) участие тук и там и най-вече за съд от „хората“ (защото професионалните съдии сигурно са нещо друго) на „провинилите“ се политици, направо се изприщвам. Както и когато представители на „народа“ искат присъди, защото, за разлика от професионалните съдии, те ЗНАЯТ (тя тая работа става със знаяне, а не с доказатгелства), че този или онзи политик е виновен. Обикновено е виновен, че е „мафиот“ (каквото и да означава това).

Което, разбира се, не означава, че оправдавам никого.

Просто се присещам за 2730 (за бройката, разбира се, не се присещам, това го видях) смъртни присъди, 1921 доживотни и т.н. и т.н. Присещам се за указанието на вожда и учителя, че „Никой не трябва да бъде оправдан“ и „никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“.

Joint Ventures

07.07-Joint Ventures – Koparanov

Моя статия за съвместното предприятие като форма на концентрация на стопанска дейност, публикувана в юлския брой от 2007 г. на списание „Търговско и конкурентно право“. Българският Закон за защита на конкуренцията е сменен, но европейските принципи, върху които се базира статията са все още същите.

Централизиран контрол върху концентрациите на стопанска дейност на ниво ЕС.

Моя статия по темата контрол върху концентрациите между предприятия от страна на ЕС. Статията е от 2007 г., след което в България беше приет нов Закон за защита на конкуренцията – в него уредбата на концентрациите на стопанска дейност беше променена. Независимо от това, статията е основана на Регламент на Съвета №139, който е приложим както през 2007 г., така и понастоящем.07.02-Mergers-Koparanov