Отворено писмо на Дружество на младите адвокати – София до Висшия Адвокатски Съвет и адвокатските съвети в страната относно проявите на расизъм, сексизъм и хомофобия.

ДМА – София внесе във Висшия адвокатски съвет и Софийски адвокатски съвет с копие до адвокатските съвети в страната отворено писмо, с което призовава Висшия адвокатски съвет, както и отделните адвокатски съвети, да излезнат с ясна и категорична позиция против проявите на расизъм, сексизъм, хомобофия и дискриминация, противоречащи на закона, добрите нрави и адвокатската етика. С писмото ДМА-София призовава Висшия адвокатски съвет, както и отделните адвокатски съвети да изработят и прилагат на практика категорични политики на превенция, както и на борба с всякакви прояви на дискриминация, расизъм, сексизъм, хомофобия.

Дълг и задача, както на органите на адвокатурата, така и на адвокатурата като общност, но също така и на всеки отделен адвокат е изграждането и поддържането на професионална работна среда на толерантност, в която се зачитат и бранят честта и доброто име на всеки независимо от неговите различия.

Пълният текст на писмото е видим тук:

ДМА – София Отворено писмо ВАдС реч на омразата 20180125-1

Ако сте съгласни с него, може да го подкрепите тук.

Advertisements

А адвокатурата мълчала…

Нека ви разкажа една история за българската адвокатура.

За нейната общност.

За нейното уважение към актовете на международните съдилища.

За нейното уважение към другите – към членовете на същата тази общност и към хората извън нея.

И за едно оглушително мълчание.

Имало едно време една Фейсбук общост на българските адвокати. И още я има. Това била затворена група, в която те приемат само, ако докажеш, че си адвокат и че си регистриран в някой адвокатска колегия. Тази група имала претенции за представителност, членовете и админ-ите й твърдяли, че едва ли не групата прдставлява иституционално българските адвокати, имащи профили във Фейсбук. От името на групата се пишели сстановища, искали се изменения на Закона за адвокатурата, в нея се коментирали всички адвокати, дръзнали да се рекламират и всички хора, дръзнали да дадат правен съвет на някого, без да са адвокати. Изобщо представителна работа.

Имало по същото време и един Европейски съд по правата на човека. Който прилагал една Европейска конвенция за правата на човека. Още ги има. И съдът и конвенцията. И ще ги има дълго след „представителни“ групи във Фейсбук. Тази конвенция имала примат (приоритет) над всяко национално законодателство що се отнася до правата на човека. И решил веднъж този съд да произнесе свое решение. Решението не касаело България, но било задължително за изпълнение. С него Европейският съд по правата на човека решил (не „казал“, не „преценил“, не някаква подобна думичка, а „решил“), че Италия е извършила нарушение на правата на човека като не е признала на двама души с еднакъв пол правата на брак, сключен законно в друга държава. И все пак отбелязал, че Италия е променила законодателството си и е предвидила междувременно признаване на правен статус на тези бракове. В това време в България и дума не можело да става за каквото и да е признаване на такива бракове.

И хрумнало му на един колега адвокат да сподели въпросното решение в представителната фейсбук общност на българските адвокати.

Получил под статуса някои от следните коментари:

Нетрадиционно насочените, дето се оплакват че някой ги преследва, при положение, че никой не ги ги тормози, накрая ще прекалят до степен, че ВСЕКИ да почне да ги тормози. Вероятно даже с помощта на Cornus Mas…

Леко взе да ми писва…

Само леко, надявам се. Иначе не е джендър неутрално да ти писва.

 На жената и писва, когато мъж се опитва да забременее. 😂 Който се припознава, да не се обижда. Знам, че може да прозвучи джендър-сексистко. 😉 Този последният коментар е на адвокат, който междувременно е ходил да коментира профилни снимки, посветени на деня за борба с Хив/СПИН на свой колега адвокат, който не му е приятел във фейсбук, със следния коментар: Една от основните причини за заразяване със СПИН е противоестествения секс. (нека тази история не се занимава с неграмотността относно това кое е вирус и кое е болест).

По време на интервю за работа:
– Здравейте, какво образование имате?
– Аз съм гей.
– Не Ви питам това.
– Чувствам се прекрасно.
– Нещо не се разбираме. „Гей“ не е образование. Мен ме интересува образованието Ви.
– Гейовете имат равни права с хетеросексуалните!!!
– Абе, ти луд ли си? Не ме интересува с кого си лягаш, а какво си завършил!!!
– Защо ми крещите? Вие не сте толерантен.

Съдиите в ЕСПЧ се показват като едни истински плужеци… Имуществени спорове се точат с години, но за тези глупости могат да пишат и да учат попа да се кръсти…

За тях няма нищо свято и се провежда политика на най – високо ниво

Честно казано, „последователите на Анадолската „Кама Сутра“ вече започват да додяват с непрекъснатите си претенции и демонстрации.

Да вземеш една тояга, та да ги нашляпаш..

Сори, не тояга… шлипка от смокиня. Че ще се разциврят и ще се оплакват на чичо Сорос

Тези коментари събирали много лайкове, както такива с палче, така и със смеещо се човече. Включително от администратори на групата. Ако не обърнахте внимание, членове на общността на българските адвокати нарекли съдиите от Европейския съд по правата на човека „плужеци“. Защото постановили решение, уважаващо права, защитени от Европейската конвенция. Права, които явно не се харесват на въпросните адвокати, клели се да бранят правата и закона. Членове на общността на българските адвокати призовавали за бой с дрянови пръчки. А мнозинството от членовете на общността лайквали или мълчали. Мълчали, докато български адвокати унижават хора заради сексуалната им ориентация, мълчали, докато български адвокати квалифицират съдии от международен правозащитен съд като „плужеци“. Мълчали или лайквали. Заради това отношение коментарите продължавали. Техните автори чувствали мълчаливата или изрична подкрепа на общността. Те се чувствали в свои води, след свои. Българската адвокатура с мълчанието си стояла зад тях, стояла зад квалифициране на международен съд като „плужеци“, стояла зад квалификации като „последователите на анадолската кама сутра“ и зад призивите за бой с пръчки, стояла зад определянето на права на човека, признати с влязло в сила решение на наднационален съд като „тези глупости“. Стояла зад всичко това, защото или била съгласна с него или не й пукалоче да си развали петък вечер или събота сутрин. Защото такъв бил стандартът на зачитане на правата на другите у хората, които се били клели да защитават тези права. За българската адвокатура съдиите били „плужеци“, а правото на брак и семейство „тези глупости“. И нещата си продължавали така – няколко адвокати квалифицирали свои колеги или просто граждани с хомосексуална ориентация като „противоестествени“, като вървящи срещу природата и така нататък. А другите лайквали или мълчали. Защото всички знаели, че и за дисциплинарните органи на българската адвокатура проблем няма. Защото знаели, че сред българската адвокатура има поне мълчаливо съгласие, че съдия, който признае гей-брак е „плужек“. От време на време включвали и някой израз за свободата на словово.

А останалите мълчали.

Или смятали, че статуси във фейсбук не си заслужават да бъдат коментирани.

Мълчали оглушително.

Тази история беше истинска. А сега нека да ви разкажа една хипотетична история. Която вероятно е отражение на десетки истински. Имало едно момче току що завършило право и издържало изпита за адвокат. Момчето било гей. Докато следвало, го били учили, че Европейският съд по правата на човека е една от най-важтните правоприлагащи и правозащитни институции, последната гаранция за човешките права в Европа, когато държавата след всичките свои инстанции наруши тези права. Това момче търсело подкрепа за своето професионално развитие и участвало в много групи във фейсбук, чрез които да получи подкрепа като адвокат. В това число момчето било член на представителната група на фейсбук общността на адвокатите. То вярвало, че адвокатите са добри и почтетни хора, които упражняват конституционно предвидената си професия, за да защитават доброто и справедливото. Защото го били учили, че правото е изкуство на доброто и справедливото. Една събота сутрин момчето прочело, че Европейският съд по правата на човека е постановил решение, че всеки, дори и той, има право във всяка държава да му бъде признато правото на брак и семейство. За няколко часа момчето се почувствало човек, за няколко часа повярвало, че правата му ще бъдат защитени. Дори си позволило да помечтае, че след години може би и то има право да заеви пред света, че обича някого и обществото ще му признае това…

След което момчето влязло във фейсбук. И видяло, че тези съдии всъщност са плужеци, щом са постановили такова решение, а неговите права на брак и семейство са глупости. Видяло, че заслужава всички да го тормозят даже с помощта на дрянова пръчка…

През това време българската адвокатура мълчала… Оглушително!

Днес ме е срам, че съм адвокат.

Аз не съм „какво ли не“! …

10 години след влизането в Европейския Съюз България все още не е домакин на европейска агенция или каквато и да е интистуция. И вероятно няма да бъде, предвид поведението на българските политици. Част от които явно смятат, че с нагли и дебелашки приказки, които увъртат някъде не особено близо наоколо на зададените въпроси, ще успеят да спечелят домакинство. Явно в България това минава. В Европа надали.

Поводът е опитът на България да стане домакин на Европейската агенция за лекарствата (ЕМА). Която има скромните 800 служители. Ясно е, че условията, в които тези служители ще живеят, е едно от нещата, които ще бъдат гледани внимателно при избора на домакин на агенцията. Ясно е също така, че тези хора искат да имат в новата централа не по-лоши права от тези, които са имали в Лондон. А Англия признава еднополовите бракове. България – не.

Та част от служителите на тази агенция, които всъщност искаме да дойдат да харчат парите си в България и да повишат нейния  авторитет в Европа, попитаха дали в България биха имали същите права, каквито в Лондон. Зам.-министър, чиято работа би трябвало да е да ги привлече, отговори, че в България всяка година има гей-парад. И допълни, че “Тези хора не са дискриминирани у нас, българите са открити, живеят на кръстопът и са виждали какво ли не”. Може би не е разбрал въпроса?! Доста тъжно би било още преди да дойдат да живеят и работят в България тези служители да бъдат демонстративно и откровено неразирани от българските власти. Защото, г-н зам.-министър, „тези хора“ (опитвам се да не усещам пренебрежението в самия този израз) не ви питат дали ще бъдат набити по време на гей-парад. Ако не е станало ясно, питат ви ще им бъдат ли признавани тук правата. Правата на съпрузи. Както и правата, че ако бъдат нападнати с мотив омраза, това ще се третира като „престъпление от омраза“. С всички последици от това.

В България гей-бракове няма, българската консититуция предвижда, че бракът е съюз между мъж и жена. Оставям настрана, че ЕСПЧ в Страсбург е казал, че е нарушение на Конвенцията за правата на човека липсата на признаване на права, идентични с тези на брака.  Фактът, за който става дума, е, че в България гей-брак не може да се сключи. Въпросът обаче не е и в това дали тук биха могли „тези хора“ да сключат брак, а дали ще могат да се ползват от сключения в друга европейска държава брак (и като произволен пример – дали може съпруг да откаже да свидетелства срещу съпруга си). Признавам си, че първоначалната ми реакция е, че това няма как да стане. А всъщност въпросът е доста сложен.  Чл. 75, ал. 3 от Кодекса на международното частно правно посочва, че  брак, сключен в чужбина, се признава в Република България, ако е спазена формата, установена в пирложимото право (на държавата, в която е сключен). И тук се поставя въпроса какво е „брак“. Не как е сключен, а какво е – брак това, което е определено в Конституцията на България ли е или това, което е уредено в държавата, където е склюен бракът. Както и се появява чл. 45 от същия кодекс  Разпоредба на чуждо право, определено като приложимо от този кодекс, не се прилага само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред (обществен ред тук не означава сигурност, както на пръв поглед изглежда, а означава основополагащи правни принципи). Несъвместимостта се преценява, като се държи сметка за степента на връзка на отношението с българския правен ред и значимостта на последиците от прилагането на чуждото право. Аз самият нямам еднозначен отговор дали да се признае нещо, което противоречи на Конситтуцията. Познавайки практиката на българските съдилища, смятам, че в конкретните казуси съдът ще отказва да признае еднополов прак, на основание, че това не е „брак“ и че противоречи на „обществения ред“. Аз не намерих конкретна практика, но съществува практика на съдилищата, според която не може да се издаде на българин удостоверение, че няма пречка да сключи брак с друго лице от същия пол – Решение № 7582 от 15.06.2017 г. по адм. д. № 7370/2016 на Върховния административен съд

Вероятно и зам.-министъра няма ясен отговор. Проблемът е, че не го и търси. За зам.-министъра, това, че на „тези хора“ им е позволено всяка година да правят Прайд и, че българите са виждали „какво ли не“ е достатъчно, за да няма дискриминация. И това ще бъде разчетено от Европа – че за българските власти, липсата на дискриминация се изразява в това да не те набият (всъщност половината медии именно така озаглавиха и статиите си по повода). И тогава отговорът по същество ще е без значение. Ще значи, че дискриминираме на общо основание.

(За темата престъпления от омраза не си струва да пиша – там е несъмнено, че ако в България гей-служител на ЕМА бъде пребит, заради сексуалната си ориентация, това няма да е престъпление от омраза; нищо, че именно сексуалната ориентация е станала причина за боя.)

В допълнение идва и изразът, че българите са виждали „какво ли не“. Много ми е трудно да разбера контекста, в който е намесено това съждение във връзка с въпроса за правата на гей-служителите на Агенцията. Те не са нещо странно за виждане, те не са нещо, което да бъде преглъщано заедно с другите чудесии, виждани от българите. Но явно българските власти така разбират нещата. И Европа ще разчете и този отговор – за България гей-браковете са в графата „какво ли не“…

Само че, г-н зам.-министър, гей-браковете не са „какво ли не“,  гей-двойките не са „какво ли не“, гей-хората не са „какво ли не“, АЗ не съм „какво ли не“…

 

 

TAGLAW – New provisions in Bulgarian Competition Protection Act – Introduction of the control over the undertakings with a stronger bargaining position

TAGLaw� is a global alliance of high quality, independent law firms with 150 member firms based in over 90 countries. Its 6000+ lawyers work out of 300 offices to provide a full range of legal services to clients all over the world. Founded in 1999, in 7 short years TAGLaw has risen through the ranks of legal networks to rank in the top three in all three categories: number of member firms, number of countries served, and number of participating attorneys.

Източник: TAGLAW – New provisions in Bulgarian Competition Protection Act – Introduction of the control over the undertakings with a stronger bargaining position

С изключение на геройски загиналите…

1 февруари е Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Поводът е повече от ужасен. На 1 февруари 1945 г. , точно преди 70 години,  са произнесени масови смъртни присъди от така наречения „Народен“ съд – за мен безспорно една от най-чудовищните страници в що годе новата българска история. И без никакво забавяне  в нощта на 1 срещу 2 февруари в Орландовци е извършена и масовата екзекуция.

Нечовешко и безумно би било каквото и да е оспорване отдаването на признателност и почит към тези и хиляди други жертви на комунистическия режим. Както и на всеки друг човекоубиствен режим. Откъдето и тръгват редица мои мисли (размисли и страсти) по повод този ден, по повод един подобен ден преди няколко дни, по повод „народното“ на Народния съд. За които размисли и страсти вероятно ще бъда обстойно оплют от едната, от другата, а и от третата страна.

Да започнем с причината да се появи, да е изобщо възможен и да се случат последиците от Народния съд. Най-лесното обяснение е, че комунистите, понеже са си гадове по принцип, като дошли на власт почнали да избиват наред. Твърде наивна теза. Независимо от отричането на тези исторически реалности, историческата истина показва, че на „народа“ преди 70 години буквално са му били кипнали лайната. Дали като сега или не, това не знам. Замислете се сега колко пъти сте чували, че всички политици трябва да бъдат съдени (ама не от корумпираната съдебна система, ‘щото тя е корумпирана и „гарван гарвану око не вади“, а от народа)… Замислете се колко пъти самите вие сте го казвали. Та ето го част от генезиса на Народния съд. Ще се върна на темата след малко.

На второ място факт е и, че фашистките режими не са управлявали по най-демократичния и човеколюбив начин. И макар за мнозина да е по-удобно да го забравят, тези режими също имат жертви – убити или смачкани грубо, цинично, без съд. Дори не е нужно да споменавам Гео Милев например.

Та Народният съд е бил възможен и защото същите тези жертви на фашизма също са имали роднини. Които вероятно искрено са вярвали, че Народния съд убива палачите на техните близки. И са го благославяли.

Просто истината е, че убийствата, управлението с терор и насилие, няма как да роди нещо друго освен нов терор и насилие. И после пак нов. Реваншизмът води до условия за нов реваншизъм.

В контекста на горното, непонятно ми е как през последните 25 години думата „антифашизъм“ придоби отрицателно, подигравателно и всякакво подобно значение. Надали някой здравомислещ човек може да отрече безумията и извращенията на „активните борци срещу фашизма“, но непонятно ми е защо това да трябва да значи, че самият антифашизъм е нещо лошо.

Само преди няколко дена беше и Международният възпоменателен ден на Холокоста. Същият е и национален паметен ден в Гернамия, където се нарича Ден в памет на жертвите на националсоциализма. А у нас след две седмици ще има Луков марш – безогледно, нагло и безочливо афиширане на фашизма – както в неговата история, така и в неговото настояще, а за съжаление и в мечтано от нео-нацитата бъдеще. А вероятно някои от тези, които ще „маршируват“ под портрета на ген. Луков и под неонацистките символи преди няколко часа са поднесли цветя на жертвите на комунизма. Което за мен е гавра с паметта на самите тези жертви. Защото истинският смисъл на такъв възпоменателен ден е да се отдаде почит на жертвите на който и да е режим, убиващ своите (политически) противници. На 23 август Европа отбелязва Европейски ден за възпоминание на жертвите на престъпленията на сталинизма и нацизма.

Другата тема, който не ми дава покой е „народното“ на Народния съд. Както и всичко това, което се случва напоследък у нас. Бързо разравяне в Интернет показва, че голяма част от членовете на съставите на Народния съд са били избирани „от най-добрите граждани“. Неслучайно е и името на този съд.

Затова всеки път, когято чуя за гражданско (заради пустият му комунистически режим и думата „народ“ стана едва ли не мръсна, та се наложи например да сменим значението на Н-то в НДК, добре поне, че Народният театър се казва така от по-рано, че сигурно и той щеше да стане примерно „обществен“) участие тук и там и най-вече за съд от „хората“ (защото професионалните съдии сигурно са нещо друго) на „провинилите“ се политици, направо се изприщвам. Както и когато представители на „народа“ искат присъди, защото, за разлика от професионалните съдии, те ЗНАЯТ (тя тая работа става със знаяне, а не с доказатгелства), че този или онзи политик е виновен. Обикновено е виновен, че е „мафиот“ (каквото и да означава това).

Което, разбира се, не означава, че оправдавам никого.

Просто се присещам за 2730 (за бройката, разбира се, не се присещам, това го видях) смъртни присъди, 1921 доживотни и т.н. и т.н. Присещам се за указанието на вожда и учителя, че „Никой не трябва да бъде оправдан“ и „никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“.

Joint Ventures

07.07-Joint Ventures – Koparanov

Моя статия за съвместното предприятие като форма на концентрация на стопанска дейност, публикувана в юлския брой от 2007 г. на списание „Търговско и конкурентно право“. Българският Закон за защита на конкуренцията е сменен, но европейските принципи, върху които се базира статията са все още същите.